ADDICTED [Loving Life]

През 1874 година Франз Брентано публикува магнум опуса си, „Психологията от емпирична гледна точка.“ Четейки това заглавие през призмата на времето, бихме могли да се подведем от употребата на термина „емпиричен“. Днес той се използва, за да денотира използването на външен опит, наблюдението на физически показатели за подкрепата на дадена теория, но не това е смисъла, който Брентано влага. Емпирична той нарична своята „описателна психология“, която дисциплина днес по-скоро спада към философия на съзнанието. Емпиричното в нея за Брентано е продукт на вътрешното възприятие, което той нарича способността ни непосредствено и несъмнено да познаваме психичните си състояния.

За разлика от Вундт, чиято влиятелна книга „Принципи на физиологичната психология“ излиза през същата година, Брентано смята интроспекцията, както я разбира Вундт, за невъзможна. Но за невъзможно той всъщност счита само вътрешното наблюдение, което той разграничава от вътрешното възприятие. Наблюдението, казва Брентано, изисква насочване на вниманието към обекта, който наблюдаваме, а това е възможно само за външни обекти, чието съществуване е независимо от нас. Когато се опитаме да наблюдаваме обект на вътрешното възприятие, какъвто е гнева примерно, той вече не е същият. Единственят метод на наблюдение, който той счита за възможен е в паметта и тъй като той включва елемент на припомняне, то той не може да бъде източник, независим от вътрешното възприятие, на научно познание.  В този смисъл единствената ни възможност да познаем умствените процеси е да ги възприемем директно, докато те са насочени към обект на външно възприятие.

Брентано посочва като основен източник на объркване и застой в психологията неразбирането на разликата между вътрешното възприемане и вътрешното наблюдение, и докато това неразбиране не бъде поправено, няма как да бъдат класифицирани феномените на психиката и да бъдат установени основните им характеристики и закони (Brentano, 1995, p. 22-23). Точно това класифициране и откриването на точно тези закони е предметът на психологията според Брентано, а не изброяване на елементите на съзнанието. По тази причина той дефинира психологията като „наука за психичните феномени“. Тук обаче възниква въпроси като: какво е психичен феномен, коя е основната му характеристика, какво разделя психичните от физичните феномени и др.

Брентано разделя елементите на съзнанието на два вида: психични феномени и физични феномени. Физични феномение са всички усещания като топлина, цвят, звук, мирис, допир и тн. Те се различават от тъй наречените „външни обекти“, които са действително съществуващите тела в реалността, независимо от нас. Физическите феномени може да са резултат от действието на тези обекти върху сетивата ни, но това не е задължително. Към тях Брентано включва и всички подобни им, които са елементи на въображението – той не прави разлика между представата за дърво във въображението и образа предизвикан директно от възприемането на дърво. Според него е абсурдно да твърдим, че тези физични феномени съществуват независимо от нашето възприятие за тях и че обектите на външната реалност едва ли ги наподобяват, макар и те да са причинили появата им в съзнанието ни (Brentano, 1995, p. 7).

За сметка на това, твърди Брентано, същото не важи за психичните феномени – „за тяхното съществуване притежаваме ясното знание и абсолютната сигурност, която е възможна чрез непосредствен инсайт“ (Brentano, 1995, p. 7).  Според него друга грешка, съпоставима с тази при разликата между вътрешно наблюдение и вътрешно възприемане, се среща често относно дистинкцията между психични и физически феномени – редовно част от вторите са причислявани към първите и за да се преодолее тази пречка, трябва много ясно да се дефинират психичните феномени. Брентано не е доволен от факта, че дотогава психичните феномени винаги са били дефинирани негативно – психични са тези феномени, които нямат пространствени и времеви характеристики, тези, които не са материални, тези, които другите хора не могат да наблюдават директно.

Брентано предлага следната дефиниция: „те [психичните феномени] са презентации или се базират на презентации“ (Brentano, 1995, p. 65). Под „презентация“ Брентано разбира умствената активност – процесът, а не съдържанието.  Според него феноменът не е това, което се презентира, а самият акт на презентиране – актът че виждаме, а не това което сме видяли, актът че чуваме, а не звукът, който сме чули. Но той не ограничава тази категория до възприятията – към нея включва всички процеси, които директно възприемаме в себе си – актът на мисленето, на паметта, на отсъждането, на емоциите и други (Brentano, 1995, p. 60).

Обединявайки всичките му твърдения за психичните феномени, можем да достигнем до една още по-конкретна дефиниция – психични феномени са презентации, чието съдържание е друга презентация или физичен феномен, произлизащ от усещане или от въображението, които познаваме непосредствено чрез вътрешно възприемане. Брентано също посочва, че всяка презентация е насочена към два обекта – първичен и вторичен. Първичният е въпросния физичен феномен или друга презентация, а вторичният е самата тя – всяка презентация има рефлексивност. Тоест самият акт на виждането е насочен към дървото и към себе си, като по този начин ние „виждаме, че виждаме дърво“ или „съзнаваме, че виждаме дърво“. Така той заобикаля проблема за безкрайната регресия, произитчаща от факта, че всеки феномен, за да бъде познат, трябва да бъде обект на презентация.

С основанието, че всяка презентация е насочена и познава себе си, Брентано се противопоставя на идеята, за несъзнателнателни психични актове. Според него всеки, който твърди че има несъзнателни актове, трябва да се опита да докаже една от следните четири пропозиции: (1) някои факти от опита изискват хипотезата, че имат за причина несъзнателен психичен феномен, (2) някои факт от опита трябва да имат за ефект ментален феномен, но такъв съзнателен няма, то той е несъзнателен, (3) че силата на съзнаването на даден феномен е функция от собствената му сила и че има случаи в които тази корелация е негативна и (4) че ако всеки психичен феномен трябва да е обект на друг такъв, за да е съзнателен, то неизменно ще се достигне до безкрайна регресия, което е невъзможно (Brentano, 1995, p. 81). Първите три той оборва след дълга дискусия, тъй като водят до противоречия, а за четвъртата възможност, той предлага своята рефлексивна тероия, описана по-горе, като решение. Феномените, които привидно са несъзнателни, той обяснява с факта, че поради рефлексивността на актовете, интензитета на възприятието ни за акта съответства на интензитета на самия акт и че въпросните феномени не са нищо повече от слабоинтензитетни – те се съзнават, но недостатъчно за да ги запомним или да им обърнем внимание.  И тъй като наблюдение може да се извършва само при припомняне, тези актове ни изглеждат несъзнателни когато ги обмисляме пост фактум.

Всичко опоменато до тук съставя това, което днес наричаме „интенционалната теория на съзнанието“ на Брентано. Тя е най-специфично изразена в следният му цитат:

„За всеки психичен феномен е характерно това, което Схоластиците от Средновековието са наричали интенционално вътре-съществуване [1] на обекта, то е това, което бихме могли да наречем, макар и не изцяло еднозначно, референция към съдържание, насоченост към обект (да не се разбира в смисъла на предмет) или също така иманентна обективност. Всеки психичен феномен съдържа нещо като обект в себе си, макар и не всички по един и същ начин. При презентирането нещо се презентира, при отсъждането нещо се потвърждава или отхвърля, при обичането се обича, при мразенето се мрази, при желанието се желае и прочие.“  (Brentano, 1995, p. 68)

За Брентано тази интенционалност е характеристиката, която най-ясно разделя психичните от физичните феномени – на вторите нищо подобно не е присъщо. Макар теорията за интенциалността да не е нова, той е първият който я въвежда от древноста в 19 век, като по този начин отприщва силна вълна на развитие в психологията и философията на съзнанието, чрез своите ученици. Въпреки това, неговият принос като цяло е значително пренебрегнат и от двете страни – има известна ирония във факта, че като философ е обвиняван често в психологизиране, а останалата част от психолозите по това време са се концентрирали върху връзката между физиологията и психиката и общо казано са се целели към една по-практически ориентирана дисциплина.

Неговите чувства към тях не са много по-топли и могат да бъдат обобщени в следното му изказване от въведението към Психологията – „Съвременната психология се намира в ситуация в която, тези, които са се обявили за нейни експерти, показват по-голямо невежество от тези, които застават със Сократ – ‚Знам само едно нещо – че нищо не знам‘“ (Brentano, 1995, p. XXVI). Все пак Брентано запазва надежда и оповествява, че са свидетели на зараждането на една нова научна психология, която без съмнение е короната на науките, тази, в чиято полза всички други ще работят и чиито резултати ще бъдат много плодотворни за човешкото благоденствие, било то и в далечното бъдеще.

Венцислав Попов 

Една характерно човешка черта, неприсъща на другите биологични видове, е жаждата ни за знание. Тайните на заобикалящия ни свят гъделичкат човешкото съзнание още от древността и това ни любопитсво е оцеляло дори през периоди на тежки репресии и религиозни догми. Получаването на знание изисква от своя агент две неща: нужния капацитет за задържането му и подходящ инструмент за достигането му. Този инструмент наричаме разум. Тази способност за абстрактно мислене, за мислене отвъд преките усещания и перцепции, е това, което ни разграничава от животните и ни позволява да се развиваме, както като индивиди, така и като вид. Но търсенето на знание не е единствената функция на разума – той ни позволява да правим съзнателен избор между алтернативни линии на поведение. Възможността да избираме и контролираме действията си ги прави отворени за етична оценка. Тези две ценности, преследването на знание и желанието за етично поведение, твърде често поемат различни посоки, както е очевидно от историята на науката, която ще разгледам напред. Това е и един от основните въпроси, разглеждани от изследователската етика, а именно – до каква степен ползите от дадено изследване оправдават каквото и да било неетично отношение към участниците? Целта оправдава ли средствата?

За да дадем отговор на този въпрос първо трябва да се разгледат тези, които ще ни дадът материал, с който да изградим една стабилна структура на отговора. „Дефинирайте понятията си,“ – пише Волтер – „или никога няма да се разберем“ (Voltaire, 1824, p. 52). Въпросите, които ни интересуват, са: Какво е етика и етичен кодекс, кои действия подлежат на етична оценка, какви са критериите по които можем да определим кое действие е правилно и кое – грешно, кое е морално и кое – не? В тази първа група попадат и други въпроси, които за улеснение можем обобщим под името „етична теория“. Разбира се, подробното им разглеждане не е предмет на това есе и изисква задълбочена експертиза, но някакъв отговор на тях, макар и непълен, е нужен, за да продължим към прилагането им в психологическите изследвания, където попада и втората група въпроси – защо се обръща специално внимание на етиката при психологичните изследвания, на какви принципи се базират основните етични кодекси, защо точно тези принципи и др.? При тях ще разгледаме историческата необходимост, трите базови етични кодекса – тези на Американската психологическа асоциация (American Psychological Association, 2002), Британското психологическо общество (British Psychological Society, 2009) и Европейската федерация на психологическите асоциации (European Federation of Psychologists Associations, 2005). Накрая ще се спрем на основния проблем в неговата конкретност – етична ли е заблудата в психологическите изследвания.

Етиката е клон от философията, който изследва как човек би трябвало да действа, да живее (Bunnin, 2004). Етиката разглежда правилността на действията, но не с оглед на ефективността им спрямо постигане на някаква цел, а спрямо дадени принципи. Точно тук започва и разделението между различните видове етични теории – спрямо какъв критерий едно действие е правилно, щом това не е ефикасността му? Честите отговори са социална желателност (културен релативизъм), господ (супернатурализъм), чувствата на агента (субективизъм, емотивизъм), дълг (деонтологизъм) и др (Gensler, Spurgin & Swindal, 2004). Която и теория да изберем, тя ще съдържа елемент на арбитрарност, със съответно някои основани разбирания и многобразни критики от всички останали страни. Например, защитниците на културния релативизъм твърдят, че правилно е това, което обществото одобрява. Но, в такъв случай, ако едно общество одобрява нихилацията на цял народ, поради расовите му признаци, не означава ли, че това е правилно? Очевидно има сериозно разминаване между идеята за одобрено действие и правилно действие, щом можем за едно конкретно да потвърдим едната идея, но другата – не. Подобни, по-силни или по-слаби, аргументи могат да се повдигнат и се повдигат, срещу всяка етична теория. Точно по тази причина съществува законовата система, която представлява формален етичен кодекс, чието прилагане е подсигурено от държавата и властите. По подобни съображения голяма част от професионалните гилдии изработват собствени етични кодекси, които да служат както за пътеводител на представителите на професията, така и за защита на самата професия.

Какво е етичен кодекс? Професионалните етични кодекси са списъци от правила, които определят кои действия са допустими при провеждане на професионалните задължения. Те се базират на основни етични принципи, често взаимствани от няколко различни етични теории, както петте заложени в основата на кодекса на АПА – благодеяние, отговорност, почтеност, справедливост и уважение на човешките права и достойнство (American Psychological Association, 2002). Има едно нещо, което обединява по-голямата част от етичните теории – въпросът кои действия подлежат на етична оценка. Морални могат да бъдат само волеви действия, извършени от съзнателно същество и имащи последици за други съзнателни същества. Един ураган или каквото и да е друго стихийно бедствие не е в сферата на морала и етиката, въпреки ужасяващите последици, които би могло да доведе след себе си. По този критерий също отпадат и неволеви, но човешки действия, като функциите на вегетативната нервна система – човек не може да бъде държан под отговорност за това, че сърцето му бие, дори това да бъде в ущърб на някой друг. Трета част от дефиницията е най-специфична и не винаги се среща – това действие трябва да има последици за други съзнателни същества, било те действащото лице или други около него.

Според консеквенциализма, ефектите от едно действие определят неговата моралност. Според тази теория, правилни са тези действия, които водят до най-добри резултати. Възниква обаче един проблем – най-добри резултати за кого? Как изобщо да бъде определено качеството на резултата – по чувствата на хората спрямо състоянието на нещата, доведено от действието, или спрямо някакъв обективен принцип? За да решим този казус нека разширим дефиницията ни за правилно, за да избегнем този проблем и тръгнем от позицията на неправилно – неправилни са тези действия, към които някой от имащите основание за претенция би се възпротивил. Имащ основание за претенция е човек, чието мнение за действието трябва да се вземе под внимание – засегнато лице. Това са – действащото лице, лицата върху които се извършва действието или върху чието притежание се извършва, както и други, чиито негативни права биха били нарушени. Негативно право е правото да бъдеш свободен от чужда намеса (Bunnin, 2004).

Един пример би направил горната дефиниция по-ясна – ако двама необвързани студенти решат да започнат интимна връзка и няма други фактори, то университетът като институция няма право на глас и мнението му не се зачита при оценка на това действие. Единствено задоволеността и на двамата студенти е от значение. Ако обаче, професор и студент решат да започнат връзка, то университетът би могъл да се възпротиви на основание, че връзката може да доведе до незасужени облаги за студента, което би нарушило както правата на останалите студенти, така и ренюмето на институцията. В този случай мнението е обосновано и институцията се счита за засегнато лице с основателни претенции.

В такъв случай всички действия, които не са неправилни, правилни ли са? Не. Тъй като е възможно да има две алтернативни линии на поведение, към които нито една засегната страна да не възразява, то имаме нужда от критерий, за да определим, кое от двете трябва да бъде извършено. Тъй като най-засегнатото лице е самият агент, то от такава алтернатива от действия правилното е това, което максимализира осъзнатите ползи за агента. Крайната дефиниция за правилно действие става – правилно действие е това, което носи максимални ползи за агента, при положение, че нито една засегната страна не възразява с основание.

Тази теория със сигурност би имала нужда от още работа, за да бъде в състояние да удържа на критика, но за сега и за целите на тази разработка, този работен вариант ще свърши работа. Дефинирайки правилното по този начин, може да се каже, че етиката се занимава с това да определи кой и при какви условия има правото да предяви иск (възражение, претенции) спрямо някакво действие. Тук за това беше предложено семпло решение, което в никакъв случай не е всеобхватно. В психологическите изследвания ще считаме за засегнати следните страни – изследователя, изследваните лица и научната общност.

Вече се очертава отговорът на един от въпросите ни – защо психолозите имат нужда от изричен етичен кодекс. В цялото това море от етични теории, практикуващите имат нужда от ясен и изпълним критерий, или сбор от такива, който да защитава засегнатите лица и да ръководи действията им отвъд методологичната страна. Друга основна причина ни се разкрива, когато погледнем не толкова красивата история на експериментирането с хора.

На 2 юни 1948 г., следвайки Докторския процес, първият от 12 в Нюрнбергския трибунал, са обесени 7 от общо 23 доктори, обвинени в провеждане на изключително жестоки медицински изследвания върху хора (Macfarlane, 2009). Тези изследвания включват, но не само, умишлено нанасяне на рани върху хора, за изследване на възможностите на реконструктивна операция. Това поставя на дневен ред нуждата от защита на правата и благосъстоянието на изследваните лица, а и на науката като цяло. Бива изготвен известният Нюрнбергски код, който е първият официален етичен кодекс. В основата му лежи идеята за „информираното съгласие“, което и днес е първият и базисен принцип, на който се гради цялата етична постройка. Със сигурност няма да е излишно един подробен исторически поглед да включи и скандалът Тъскиджи – 40 годишно тайно изследване на хора със сифилис, в което те са били заблудени, че получават медицинска помощ, без това да е така, за да се наблюдават ефектите от развитие на болестта (Reverby, 2000 цитиран в Macfarlane, 2009); изследването Уилоубрук, където умствено недоразвити деца са били умишлено инфектирани с хепатит, докато на родителите им е било казано, че е ваксина; и др.

 Очевидно нужда от ясен етичен кодекс е имало – това става ясно дори в защитата на нацистките доктори, които счели за оправдателно липсата на такъв (Macfarlane, 2009). Всяко от тези изследвания е водило до все по-прецизно развитие на тези кодекси, тъй като самото им приемане не е ограничавало тези прояви. Думите на Платон от преди две хилядолетия важат и тук: „Добрите хора не се нуждаят от закони, за да се държат правилно, а лошите винаги ще намерят как да ги заобиколят.“ Това води до появата на днешните етични бордове в САЩ и Канада, чиято роля е да одобряват изследванията получаващи държавно финансиране и да предодвратява неетичните в зародиш. За съжаление, както всяка друга държавна регулация, в много случаи бюрократичната машина носи повече вреди, отколкото ползи и спира голям брой реално етични изследвания поради прекалена предпазливост и забавя значително целия научен процес (Shea, 2000; Hyman, 2007).

Нека се върнем и разгледаме принципа за информираното съгласие, тъй като спокойно можем да заявим, че без такова един експеримент би бил неетичен независимо от ползите си, независимо от всички други фактори. Кое ни води на тази мисъл? Естеството на редните човешки взаимоотношения като цяло, тези между изследовател и изследвано лице в частност, и дефиницията за правилни действия, която дадохме по-рано – „правилно действие е това, което носи максимални ползи за агента, при положение, че нито една засегната страна не възразява с основание.“ За да може някоя от засегнатите страни да възрази с основание или съответно да не възрази, тя трябва да е запозната със ситуацията и потенциалните последици – все пак, какво означава „основание“, ако не точно това? Освен това, в ежедневен, както и в законов смисъл, идеята за съгласие изисква идеята за информация относно предмета на съгласие – не е възможно да дадеш съгласието си за нещо, което не знаеш.

Този аргумент като че ли забранява каквато и да е заблуда в договорните отношения и провеждането на изследвания с хора, но дали е така? В европейското право един договор ще бъде счетен за невалиден, само ако заблудата е от такова естество, че при отсъствието ѝ, ако знаеше всички факти, заблуденото лице би отказало да участва (Grundmann & Schauer, 2006, p. 284). На пръв поглед обаче изниква въпросът, как можем да разберем дали лицето би се съгласило или не с факти, които не знае. В този ред на мисли, как да определим дали една заблуда е редна или не? В някои случаи, като историческите експерименти описани по-горе, решението е очевидно и категорично – тези заблуди са недопустими и отвъд факта, че нараняват хора, нито един от участници не би се съгласил, ако не беше подведен. (Ако има такива, които биха се съгласили, то със сигурност бихме имали сериозни основания да се съмняваме в тяхното психично здраве и способността им да взимат решения.) Съществуват и заблуди на другия край на спектъра – такива, които с лекота можем да определим като безобидни и нужни, като да не съобщим на лицето дали е част от експерименталната или контролна група, когато той няма да загуби или спечели от това в коя група е (за разлика от някои медицински изследвания на лечения).

Имаме нужда от критерии, по които да определим, макар и грубо, допустимите заблуди и тук се разкирва центърът на дебатите по темата. Всяка от позициите има своите поддръжници и съответни аргументи. Някои от противниците се уповават на деонтологизма и вярването им, че заблудата е неморална не поради това, какво би причинила, а защото забраната и е морален императив, правило, дълг, независимо от последствията. Най-крайните от тях не биха излъгали убиец, че човекът, който търси да убие, се крие в тяхната къща, защото държат на правилото, че лъжата е винаги лоша. Единственият начин да се обори позицията им е да се оборят предпоставките на цялата им етична теория, което не е целта на това есе. И тъй като все пак имаме нужда от практично решение, следвайки дефиницията ни за правилно, можем да изведем следните критерии: заблудата да не води до телесни повреди при никакви случаи, да няма друг валиден начин за провеждане на изследването без заблуда, въпросът който разглежда изследването да е от висока важност (въпреки че и това понятие е релационно, за момента ще го оставим така), след приключване на изследването участниците да бъдат дебрийфнати относно природата на изследването и целта на заблудата, емоционалните състояния на които биха били подложени да не надхвърлят значително тези с които биха се сблъскали в ежедневните си занимания, да им бъде представена максимално информация относно протичането на изследването и възможните ефекти върху тях, доколкото позволява заблудата, да им бъде предоставена възможност да се откажат по всяко време и др. Всички тези условия произтичат логично от разсъжденията ни до сега и кратка справка с литературата показва, че повечето специалисти също са достигнали до тях (APA, 2002; BPS, 2009; EFPA, 2005; Macfarlane, 2009).

В живота и науката има два базисни въпроса – „Това твърдение вярно ли е?“ и „Това действие правилно ли е?“. Голяма част от хората прекарват живота си без да са ги задали умишлено, целенасочено, нито един път. Но дори те, с всяко свое действие, с всяко свое изречение търсят техните отговори, макар и без да го съзнават – човекът е волево същество и за да поддържа живота си трябва да прави постоянен избор във всеки един момент от него – дори бездействието също е избор. Тези два въпроса са едно своеобразно указание за употреба на живота и съзнателното им задаване е въпрос на почтеност – почтеност към живота, към истината, към реалноста и към себе си. Психолозите, като представители на научната общност, трябва да бъдат пример за тази почтеност и това понякога противопоставя желанието да се отговори на първия с желанието да се спази втория. Използването на заблуда е основният представител на тази дилема и трябва да се разглежда индивидуално при всяко изследване, да се подложи на безмилостна проверка. Но отговаря ли на горните критерии, тя е не само възможният, но и правилният избор.

Венцислав Попов 

—————

1. American Psychological Association. (2002). Ethical principles of psychologists and code of conduct 2002. Retrieved December 18, 2011, from http://www.apa.org/ethics/code/index.aspx.
2. British Psychological Society (BPS). (2009). Code of Ethics and Conduct, Leicester: BPS.
3. Bunnin, N. (2004). The Blackwell dictionary of Western philosophy. Malden, MA: Blackwell Pub.
4. European Federation of Psychologists Associations. (2005). Meta-Code of Ethics. Retrieved December 18, 2011, from http://www.efpa.eu/ethics
5. Gensler, H. J., Spurgin, E. W., & Swindal, J. (2004).Ethics: Contemporary readings. New York: Routledge.
6. Grundmann, S., & Schauer, M. (2006). The architecture of European codes and contract law. Alphen aan den Rijn: Kluwer Law International.Bottom of Form
7. Hyman, D. (2007). The Pathologies of Institutional Review Boards. Regulation, 30(2), 42-49.
8. Macfarlane, B. (2009). Researching with integrity: The ethics of academic enquiry. New York: Routledge.
9. Reverby, S.M. (Ed.) (2000). Tuskegee’s truths: Rethinking the Tuskegee syphilis study. Chapel Hill: University of North Carolina Press.
10. Shea, C. (2000). Don’t Talk to the Humans. Lingua Franca: The Review of Academic Life, 10(6), 26-34.
11. University of Waterloo. (2011). Evolution of Protection of Human Participants in Research. Retrieved December 19, 2011, from http://iris.uwaterloo.ca/ethics/human/resources/index.htm
12. Voltaire, M. (1824). A philosophical dictionary, Volume 5. London: J. and H. L. Hunt.