Светото образование…

03.06.2010 · Filed under Общество, Статии · Tagged образование

Главните роли са раздадени. Студенти, които се правят, че учат. Професори, които уж преподават. Работодатели, тъсещи диплома, а не умения. Нищо ново, но така е в киното. Даваме всичко в името на „светото образование“. Дори правото си на мнение. В замяна получаваме наградата на гилдията, оскар за „най-добра обществена роля“ – заветната диплома, която да впишем в CV-то си, доказателство за участието ни в този четиригодишен фарс. Защото е правилно. Защото е нормално.

Отвратен съм  от този парад на всеобща заблуда под наслов „Бъди различен… в рамките на допустимото“. Проповядва се свобода на личността и словото, но доколко сме истински свободни? Свобода ли е липсата на избор?

Всъщност, избор  имаме, винаги сме имали. Можем да избираме между трите известни маймуни  – „Не чух“, „Не видях“ и „Не казах“. Не мисли. Не питай. Не се съмнявай. Това ни учат. Малкото, които го правят, много скоро разбират, че не е продуктивно. Страхуват се да изпуснат „златната статуетка“, поредния паметник на чуждото мнение, в чиято важност сме се вкопчили като удавник за сламка. Или се пускаш по течението, или се давиш.

По цял свят е по-трудно да се задържиш в университета, отколкото да влезеш. И това побългарихме. Да ценим повече тоновете сух материал, поднесен ни с прекрасна панделка, ли е целта на сложните приемни изпити? Да знаем, че едва сме се добрали до място в съответната специалност, та трябва да го пазим със зъби и нокти? Светът няма нужда от хора, които мислят и критикуват. Нуждае се от „актьори“ за следващия „летен хит“ и ние с готовност му ги предоставяме.

Няма значение какво искаш. Нито какво мислиш. Или  какво желаеш да научиш. Важното  е да присъстваш прилежно и да си взимаш изпитите. Никой няма да те пита как си успял, никой не го интересува. А междувременно се борим с  корупцията в учебните заведения…

Поглеждайки напред, не мога да кажа, че съм обнадежден. Както във всеки евтин, криминален роман – убиецът е ясен. И убива  нас. Не се защитаваме, така сме научени. Един въпрос обаче остава – докога страхът от това да се окажем различни, отритнати и самотни ще ни пречи да живеем?