Пиринско специално


Две седмици чаках за хубаво време в Пирин и в сряда вечерта прогнозата показваше прекрасно време за следващата една седмица та веднага започнах да опаковам багажа и тръгнах на 29 сутринта към Добринище, при все че имах рожден ден. Реших да си спестя 5-6 часа ходене по асфалт и гора и се качих до х. Безбог с бусче плюс лифта и в 14 ч. бях там. Крайната цел за деня беше Тевно езеро, но първо бях дигнал мерника на Полежан. Може би защото ми беше първи ден и бях с 20 кг на гърба и още не бях се настроил, но Полежан ми се озори доста. Все пак минах през Безбог и бях горе в 16:15. Гледката към Попово езеро през целия път между Безбог и Полежан е прекрасна. Хапнах и починах до 17. Обаче нещо ме домързя да се връщам назад, за да поема към Тевно, та от Полежан тръгнах право надолу. Не веднага де, върнах се 10тина минути, колкото поне да избегна камъните. От там някак си се шмугнах между всички клекове и след час излязох на пътеката малко преди разклона за Джангалска порта и се запътих по зелената маркировка през Папазгьол към Тевно.  Където синята маркировка се отделя за дясна кралевдворска порта пишеше, че до Тевно има 2:30, което доста ме изненада. В крайна сметка го взех за 1:45 минути, но тъмнината все пак ме хвана малко преди портата и челникът влезе в употреба. В 21:30 пристигнах на Тевно, където бях посрещнат с ръкоплякане, че пристигам успешно по тъмно. Засмях се и казах “А, ако ви кажа, че имам и рожден ден?”. Хората сякаш само това чакаха и в един глас запяха “Честити рожден ден” на Мая Нешкова. Стана ми много приятно, хората се оказаха много готини и това отбеляза успешния завършек на първия от 5те ми дни в Пирин за тази година.

Image

Image

Image

Image

Ден 2.

Миналата година ставах към 5, опаковах палатката, закусвах и тръгвах към 6, защото ми е кеф да вървя рано по хладно, но този път не успях да се наспя и реших да не бързам за никъде. Така и така планът за идните дни беше по-общ, та реших и тази вечер да остана на Тевно, пък да се разходя лекичко през деня. Е, леката разходка се превърна в 10 часов преход. Към 10 часа бях на Джангал след час изкачване, където след час пристигна и групата от снощи. Оказа се, че те имат свой ритуал и на всеки връх пият по капачка  домашна ракия и хапват по една смокиня. Ракията наистина беше превъзходна, а аз ракия не обичам и не пия. Разменихме си контакти за друг път, едната жена ми показа откъде може да се качи Сиврия и аз се запътих надолу към Попово езеро. Долу се възползвах от липсата на хора и се изкъпах, по-скоро наплисках, набързо и тръгнах нагоре. За моя изненада по средата на изкачването намерих и пирамидки, което ми вдъхна допълнително увереност.  Малко ме поозори наклона, но след час вече обядвах на Сиврия и се наслаждавах на гледката. От там се запътих по билото към Джано. За пръв път се разхождам по тези върхове, миналата година качих само Джангал, та новоста и красотата на гледката от Джано ми взе дъха. Изобщо не ми се слизаше от там, но бях оставил по-голямата част от багажа на Тевно, включително палатката, и трябваше да се прибера, искам – не искам. От Демиркапийската порта реших да следвам пирамидките вдясно с надеждата да ме изведат по някое време горе на портата, без да се връщам до нормалната маркировка. Тамън се изкачих на дясната кралевдворска порта и осъзнах, че това изобщо не е дясната кралевдворска порта, а че се намирам точно под Демиркапийска Чука, без да искам бях качил върха.   От там се колебаех известно време какво да правя, в крайна сметка минах първо вдясно от зъбците между нея и Кралевдвор, после вляво и по някое време намерих пирамидки към дясната порта. В 19 пристигнах цял и невредим на Тевно и много доволен от себе си. Почти целия ден беше през непознати маршрути и без цветна маркировка.

ImageImageImageImageImageImageImage

Ден 3.

Снощи реших днес да ходя към Синаница. Въпреки съветите на някои хора в заслона, реших да отида през по-дългия, но и по-интересен маршрут през Бъндеришките езера. Не стигнах чак до х. Вихрен, ами на Рибното езеро свих към Муратово. Приятно се изненадах от наличието на отъпкана и маркирана с пирамидки пътека, не очаквах че има. На Бъндеришка порта засякох група от две двойки, с които се запознах  и хапнахме. Те също се бяха насочили към Синаница, но първо искаха да се качат на Муратов, който аз все пак оставих за утре. Доста хора по пътя ме предупредиха, че на Синаница хижаря не дава да се опъват палатки. В крайна сметка дори не го питах, ами направо си взех лего, защото миналите две нощи не спах много добре и вече усещах изтощението. Групата се появи и заедно вечеряхме. Играх белот за пръв път от години с други хора там, виното беше много хубаво и без да се усетя стана 11 часа. Тъкмо се бях отказал от идеята си за нощно качване на Синаница и посрещане на изгрева, когато едното момче взе че ми се върза на ъкъла и поиска също да дойде. Разбрахме се да се тръгнем в 5 и отидохме да си легнем.

ImageImageImageImageImageImage

Ден 4.

Първоначалната ми идея беше от горе да тръгна направо към портата, без да слизам, но в тъмното не можах да си намеря слънчевите очила, а пък и нещо не ми се мъкнеха 20 кг в тъмното нагоре, та оставих целия багаж и тръгнах само с малка бутилка вода и кутия с топени сиренца. Намерихме пътеката без проблеми в тъмно и се закачвахме нагоре. Още докато се качвахме осъзнахме, че няма да има изгрев, защото беше бая облачно на изток. Малко преди върха почна да се развиделява, но челниците все още бяха нужни. Бяхме горе в 6:15, точно един час качване в тъмното. Макар истински изгрев да нямаше, облаците се оцветиха много яко, наснимахме се, видяхме две козички и в 7 тръгнахме надолу.  Колената почнаха да ме болят. Хрущяла ми е изтъркан и редовно ме болят  в планината, но вече успявам да го контролирам що годе – специални стелки, щеки, мазане с волтарен, наколенки, разтягане преди ходене, масаж. Бая играчка си е, но ми позволява да ходя, а от планината не мога да се откажа. Днешният план беше амбициозен, исках да стигна до заслона на Кончето през Муратов, Хвойнати, Вихрен и Кутело, но се отказах поради болката. Реших да си почина малко след като стигнахме хижата и да стигна само до х. Вихрен, а другото да остане за утре. Е, по пътя болката намаля и естествено се отметнах от отказа си. На Бъндеришка порта направих грешка. Муратов беше в облак и се отказах да го качвам, но не ми се слизаше чак до езерото и после пак нагоре по пътечката, та се опитаха без да слизам да го заобиколя. Толкова много камъни не съм минавал никога до сега. Струваше ми се че нямат край. След час и половина излязох от другата страна на Муратов, който вече беше открит. Видях пирамидки за нагоре и все пак реших да се кача, но без раница – скрих я в един храст. За 15 минути бях горе и още толкова долу. Качването определено си заслужаваше. От там до Кабата беше много шантав маршрута – по самото било между Муратов и Хвойнати не може да се мине през цялото време, понеже има много зъбери и глокове, та пътеката слиза ту от едната ту от другата страна. Тук доста се уморих, но поне боровинките бяха огромни и в изобилие. На Кабата изпаднах в дилема, дали да слизам към хижата или да продължа към Вихрен и Кончето. Бях изтощен и разума ми казваше да слизам.

Е, тръгнах нагоре. Въпреки че пристигнах успешно в крайна сметка, все пак считам, че постъпих глупаво. Самото качване на Вихрен ми беше много мъчително – почивах на всеки 5-6 стъпки, въздухът постоянно не ми стигаше, горе се проснах и лежах поне 10 минути. Нямаше никой. Миналата година също бях сам на Вихрен, но защото бях дошъл много рано – в 7:30. Сега, защото бях дошъл много късно – в с 17:30. Много бавно и внимателно слязох и се насочих към Кончето, за първа година без да качвам Кутело, нямах сили за това. Успях да оцеля някакво темпо, в което не се налагаше да почивам на всеки няколко стъпки (крак пред крак, иначе съм с доста голям разкрач) и малко след залез бях на заслона. По едно време видях хора на пътеката в далечината, движещи се към мен и се заччудих кой се връща толкова късно, но след малко се оказа, че изобщо не са хора, а диви козички. На заслона имаше трима души и дори бяха заключили, защото козите и тропали по вратата.

ImageImageImageImageImageImageImageImage

Ден 5.

През  нощта някаква найлонова торба почна да шуми. Продължи да шуми 10тина минути и се осетих, че това е торбата ми се храна. Помислих си, че някой от другите хора просто мести нещо около нея, но все пак светнах. Торбата си мърдаше от само себе си. Не я видях, но явно някаква мишка се гостяваше с храната ми. Изнесох торбата пред заслона (-12 градуса!?!  Минатала година по това време през нощта там беше -5) и си легнах обратно. На сутринта тъкмо излязохме, те бяха в посока Кончето, аз към Яворов и заваля. Принудихме се да влезем вътре и да изчакаме да спре. Даже снежинки запрелитаха. За щастие беше съвсем за кратко, не намокри много и камъните все още имаха добро сцепление. По пътя към Яворов ме валя още няколко пъти, но все за кратко и не се намокрих. На Яворов обядвах и забелязах, че освен храната, гризачът е бил нападнал и чисто новата ми непромукаема торба за дрехи на Дойтер, която си купих миналата седмица – дъното и беше прегризано. За щастие дрехите, раницата и всьо друго беше невредимо.

Въпреки всички премеждия, а може би точно заради тях, това беше най-интересният ми преход до сега. Запознах се с много готини хора, посетих много върхове, които не успях миналата година и през по-голямата част от времето бях по неофициални маршрути, където е много по-диво и красиво и успешното им завършване се усеща по-емоционално като лично постижение. Колената ме болят и едвам ходя сега в града, но нямам търпение за следващия сезон. 🙂

Leave a comment »

Георги Янков – Влияние на организационната справедливост върху гражданското поведение в организацията


Пълен текст: http://wp.me/aSc26-7X

 

УВОД

Темата за справедливостта по начало принадлежи на философията и правото. Това е така, защото моралната категория „справедливост” предполага съществуването на социална система с двуяко устройство. От една страна тя трябва да съдържа политическите, икономическите и културните идеи, които нейните членове споделят и се стремят да запазят, а от друга страна, нормативна уредба, която да осигури налагането на тези идеи сред членове. Системата по своята същност е организация от различни елементи, които се обединяват от една присъща на всички членове характеристика. Например в държавните организации обединяващата членовете характеристика е гражданството и националната култура. Обединяващата характеристика между членовете на една трудова организация е нейният предмет на дейност и разпределението на произведените от нея блага. В крайна сметка хората работят точно определена работа, защото са квалифицирани да го правят и защото са съгласни с частта, която получават от печалбата на организацията. Какво става обаче, когато членовете на една трудова организация не се чувстват пропорционално възнаградени за труда, компетенциите и уменията, които влагат в своята работа. Това чувство може да се появи още, когато служителите постъпват на работата, а може и да се развиe по-късно. Едно нещо обаче е сигурно – тези служители възприемат своите възнаграждения като несправедливи. Тогава щом едната опора на организацията – идеята за пропорционалното възнаграждение според вложенията – е подрита, то тогава трябва ли да се очаква, че тези служители ще напуснат организацията? Може би те просто безрадостно ще продължат да следват организационните норми, или може би изобщо нищо няма да се промени в работата им? Отговорите на първите два въпроса са от критична важност за мениджмънта на компанията. За жалост много често отговори не се дават, защото проблемът за възприятията за справедливост у служителите е или омаловажен или изобщо непознат. В такъв случай последиците за организацията не закъсняват: високо текучество, намалена организационна продуктивност и ниска удовлетвореност от работата. Нужно е следователно специалистите по човешки ресурси и организационните консултанти да са запознати с психологията на организационната справедливост.

Идеята на настоящата работа е преди всичко да осъществи интеграция на най-значимите теории за организационната справедливост. Заради това и целта на първата теоретична глава на разработката е да опише предпоставките, развитието и взаимовръзките между трите конструкта на организационната справедливост – дистрибутивната, процедурната и интерактивната (разделяща се на междуличностна и информационна) справедливост.

С цел проверка на практическата значимост на организационната справедливост във втората глава на настоящата работа ще бъде изложена темата за организационното гражданско поведение. Ако се окаже, че нагласите за гражданско поведение се влияят от възприятията за организационна справедливост, то това би потвърдило хипотезата, че организационната справедливост прави организациите по успешни, а служителите им по-удовлетворени от работата си. Предполага се, че това влияние се осъществява на основата на теорията за социалната размяна. Нужна е обаче проверка на директното взаимодействие между двата конструкта, изследвания на което почти не са правени. По тази причина в третата глава на работата ще бъде проверено емпирично дали възприятията за справедливост на служителите влияят на гражданското им поведение. Емпиричната част завършва с обща дискусия, която обобщава получените резултати и предлага насоки за бъдещи изследвания.

 Основната причина, за да се насоча към тъкмо тази тема, е интересът ми към моралната философия. По време на бакалавърския си курс изучавах редица дисциплини, които ми дадоха солидни познания по юриспруденция и морална философия. Реших да изследвам организационната справедливост, защото нейните основания идват от философията, но уникално интегрират основни психологически теории като теориите за социалната размяна, относителното лишаване и баланса. Евентуалната практическа полза от по-доброто познаване на механизмите на формиране на възприятията за справедливост също ме мотивира. Вярвам, че в бъдеще организационните консултанти ще имат нужда от интегрирана теория за организационната справедливост и съм убеден, че бих могъл да допринеса за нейното формулиране.

Leave a comment »

Могат ли компютрите да мислят?


Венцислав Попов


ImageДаващите позитивен отговор на този въпрос най-често подхождат като посочат определена дефиниция или набор от примери за това, което наричат мислене и след което се опитват да покажат, че съществуват компютри, които вече извършват това действие или че няма теоретични пречки пред възможността за съществуването им. Основното предизвикателство пред този подход е възможността техният опонент лесно да върне дискусията в начална точка, като измести дефиницията на „мислене“ за пореден път в друга посока, като заяви, че „това не е точно мислене“. Но дори да можехме да достигнем до всеобщо призната дефиниция и да приемем, че тестът на Тюринг е легитимен арбитър, то отговорът на екзистенциалното тълкуване на въпроса „Съществува ли мислещ компютър?“ в момента би бил отрицателен и единствената опция на защитника на утвърдителната позиция е да се опита да отговори на значително по-трудния модален въпрос, „Възможно ли е да съществува компютър, който да мисли?“. При него посоченият по-горе проблем с конвенциалността на дефинициите е дори по-сериозен. Единственото, което ни остава е да дадем аргумент, който не зависи от дефиницията на процеса „мислене“, като го подведе под по-общ принцип и тук ще направя точно това. И тъй като твърдението „човек може да мисли“ е равнозначно на „човек притежава нервна система, способна да извършва операции, които на функционално ниво определяме като мислене“, ще покажа, че е възможно да съществува компютър, способен да извършва всички операции, на които е способна и нервната система.

Самата нервна система, чийто продукт е мисълта, най-общо се състои от много на брой неврони, свързани в различни мрежи и тяхното взаимодействие води до всички функции, които ние познаваме като емоции, поведение и когниции. Дейността на всеки отделен неврон представлява изпращане на електрически сигнал към други неврони. В такъв случай можем да опишем всеки неврон като система, която чрез някаква функция превръща входящите електрически сигнали от предходни неврони в изходящ импулс, наречен акционен потенциал, който от своя страна играе ролята на входящ за следващия неврон. Силата на връзката между тези неврони, т.е. процесите, които се случват в синапсите, определят по какъв начин активността на един неврон влияе на други. Тъй като тези действия са физически процеси, то теоретично можем да ги опишем еднозначно чрез система от математически функции. Ако знаем характеристиките на един неврон и на силата на връзките му с други неврони, то ще можем да изчислим какво ще е неговото действие, в зависимост от входящите сигнали. По същия начин можем да изчислим и действието на цяла невронална мрежа и евентуално на цялата нервна система. Христоматиен пример е моделът на Ходжкин и Хъксли за акционни потенциал на неврона, който чрез система от диференциални уравнения описва как се генерира и изпраща електрически сигнал като функция от силата на тока от калиеви, натриеви и други заредени йони (Hodgkin & Huxley, 1952). Разбира се, той е приближение в определени рамки и се отнася до ограничена част от дейността на неврона, но служи за пример, че не съществува теоретична пречка пред електрофизиологията да опише математически действието на нервната система.

От своя страна компютърът е устройство, което може да бъде програмирано да извършва аритметични и логически операции върху символи. Според тезата на Чърч-Тюринг всяка функция, която се реализира във физическа система, може да бъде изчислена от тюрингова машина, каквато е компютърът (Piccinini & Gualtiero, 2012). Следователно, ако имаме всичката необходима информация за действието на нервната система, която можем да опишем математически, както и достатъчен изчислителен ресурс, ще можем да програмираме компютър да извършва въпросните изчисления и да имитира действието на нервната система. Така че, независимо какво наричаме „мислене“, ако  „мисленето“ е нещо, което човек извършва, тоест е продукт на нервната му система, то е възможно да бъде създаден компютър, който да може да мисли.

Разбира се, не трябва да се хващаме за понятието „имитира“, което би било първото възражение срещу изказания аргумент – че дори да приемем компютър, който може да изчисли всичко, което и нервната система, той не прави нищо повече освен да имитира нейно конкретно действие, а не генерира свое собствено – че играе ролята на папагал, който обаче не разбира езика и не може да създаде нови изрази – че само изпълнява програмирани инструкции. Как нервната система генерира оригинално действие? Нека вземем новороденото за пример. То притежава някаква фиксирана невронална структура, както и някакви първоначални стойности на силата на връзката между невроните му. Освен това е „снабдено“ с правила за преобразуване на информация и с правила за промяна на силата на връзката. Посредством някои от вградените му рефлекси то взаимодейства със средата, от която набавя нова информация, а тя от своя страна, заедно с правилата за промяна на структурата, позволява на това дете да генерира нови действия и функции, които не са му били експлицитно зададени. Още Пиаже обявява за най-големия подвиг на детския интелект комбинирането на два вродени рефлекса – смученето и движенето на ръка в изцяло нова дейност – засмукването на палеца. Точно по същия начин ние можем да зададем някаква начална структура на компютъра, математически функции, които описват правилата за действие и за промяна на структурата, да го снабдим с възможност да си взаимодейства със средата и това ще бъде напълно достатъчно да може да извърши всяка дейност, на която е способен човекът.

Горното възражение е само най-честият представител на цяла група от „романтични“ аргументи против мислещите компютри, които се свеждат до една основна идея – не можем да си представим компютър да извършва определено нещо, следователно не може да го извършва – да бъде креативен (да извършва дейност, незададена му експлицитно в програмата), да има свободна воля (да прави избор, който да не е предопределен от кода му), да бъде самосъзнателен, да има интереси и цели, да може да откаже да изпълни команда и др. Разбира се, че сегашните компютри не могат тези неща, но повечето хора се противопоставят срещу самата възможност. Тези аргументи не представляват нищо повече от интуитивното нежелание на човек дейността му да бъде сведена до процесите в една машина и това чувство е напълно разбираемо. Но дори да приемем, че човекът има свободна воля, което е доста съмнително, тя се образува като процес в нервната му система, а изложението по-горе показа, че всичко, което може да се случи в нея, може да бъде моделирано от компютър.

Библиография

Hodgkin, A. L., & Huxley, A. F. (1952). A quantative description of membrane current and its application to conduction and excitation in nerve. Journal of Physiology, 117, 500-544

Piccinini, G. (2012). Computation in Physical Systems, In E. Zalta (Ed.),The Stanford Encyclopedia of Philosophy (Fall 2012 Edition) URL = http://plato.stanford.edu/archives/fall2012/entries/computation-physicalsystems

Leave a comment »

Потребности срещу мотиви в обяснение на човешкото поведение


Венцислав Попов

Понятията „потребност“ и „мотив“ са колкото често използвани, толкова и рядко дефинирани или диференцирани. Когато все пак биват дефинирани, консистентността на тези дефиниции е толкова ниска между отделните автори, че е съмнително дали изобщо става дума за едно и също понятие. Потребността на едни е мотив за други. Говори се за мотивите като за „осъзната потребност“, а потребността като „движеща психична сила на организма“, без всъщност да се достигне целта на дефинирането като епистемологичен инструмент. Целта на понятията и съответно на техните дефиниции, е да идентифицират консистентни групи от феномени в реалността. За сметка на това повечето понятия, използвани свободно, за жалост са нищо повече от дифузна групировка на неясни идеи. Често с понятията се кодират абстракции като споменатите по горе. Разбира се, в същността на понятията е да бъдат абстрактни, но ако те не бъдат обвързани с реалността, ако не са продукт на реални наблюдения и веригата между тях и конкретните феномени е илюзорна, то ние не говорим вече за понятия, а за празни символи – в термините на семиотиката – символи със значение, но без референт. „Дефинирайте понятията си,“ – пише Волтер – „или никога няма да се разберем“ (Voltaire, 1824). Във вида в който тези понятия съществуват днес, отговор на поставения в заглавието въпрос е невъзможен. Как могат да бъдат сравнявани феномени и техните причинно-следствени сили относно поведението, когато не е ясно кои са въпросните феномени, идентифицирани от понятията?

Формирането на понятия, както в ежедневието, така и в науката, трябва да следва някакви принципи и правила, за да се счита за валидно. Това, че говорим за необозрими неща, като елементите на човешката психика не променя този факт. Понятието представлява абстракция на същностните характеристики на определена група от феномени, наблюдавани в реалността. Всички понятия, които човек използва трябва да бъдат обвързани с и сведими до възприеманата реалност. Човек формира понятия като наблюдава заобикалящия го свят във феноменалното си поле, забелязва че някои феномени имат по-голямо сходство помежду си, спрямо други елементи. Той абстрахира това сходство от случайните характеристики и създава ментална репрезентация, обща умствена единици, представящи всички наблюдаеми феномени с това сходство в ума. Тази репрезентация наричаме понятие. Чрез допълнителна абстракция на базата на тези перцептуални понятия се формират по-високи в абстрактната йерархия такива. По този начин те са обвързани с реалността, те имат някакъв референт (Rand, 1990; Locke, 2012).  А, ако понятията ни не описват реалността, то каква е тяхната полза?

Валиден въпрос на този момент би бил как се формулират понятия относно психични, а не физични феномени. Но нека не забравяме, че и физичните и психичните феномени са представени във феноменологичното ни поле едновременно. Ние не наблюдаваме обектите, независимо от субективното ни преживяване за тях. Франц Брентано разделя елементите на съзнанието на два вида: психични феномени и физични феномени. Физични феномени са всички усещания като топлина, цвят, звук, мирис, допир и тн. Те се различават от тъй наречените „външни обекти“, които са действително съществуващите тела в реалността, независимо от нас. Физическите феномени може да са резултат от действието на тези обекти върху сетивата ни, но това не е задължително. Към тях Брентано включва и всички подобни им, които са елементи на въображението – той не прави разлика между представата за дърво във въображението и образа предизвикан директно от възприемането на дърво. Според него е абсурдно да твърдим, че тези физични феномени съществуват независимо от нашето възприятие за тях и че обектите на външната реалност едва ли ги наподобяват, макар и те да са причинили появата им в съзнанието ни. За сметка на това, твърди Брентано, същото не важи за психичните феномени – „за тяхното съществуване притежаваме ясното знание и абсолютната сигурност, която е възможна чрез непосредствен инсайт“ (Brentano, 1995).

Следвайки логиката на Брентано можем да заключим, че понятия отнасящи се до психичните феномени се формират на непосредственото им възприятие. Едуин Лок в подобен ред на мисли заявява, че за да има валиден прогрес в психологическата наука, понятията които използваме, трябва да бъдат формирани много специфично и детайлно, основавайки се точно на такъв процес от самонаблюдение и абстракция (Locke, 2003). След формирането им, тези понятия трябва да бъдат дефинирани и валидизирани, чрез прилагането им към чуждия опит. Ролята на дефиницията според Ранд не е да бъде същността на понятието, а да бъде негов идентификатор: „Дефиницията е твърдение, което идентифицира същността на единиците/обектите, организирани и абстрахирани в понятието. Целта на дефиницията е да разграничи понятието от всички останали понятия и по този начин да разграничи неговите единици от останалия съществуващ свят.“ (Rand, 1990).

Понятието потребност често се дефинира като вродена статична характеристика на организма, която при своето незадоволяване енергизира организма към действие. Мотивите пък се считат за осъзнати или опредметени потребности. Мотивът е динамична и проактивна насоченост към конкретен обект на действие, който обект ще задоволи статичната потребност. Това са може би най-кохерентните представи за тези понятия на които може да се попадне в литературата. Но дори те не отговарят на гореизложените условия за валидно формиране на понятия. В основата си представляват игра на думи и схващането на тънката концептуална разлика е оставено на интуицията на четящия. В основата си дефинирането им е кръгово. Какво е потребност – нещо, при чието незадоволяване енергията на организма се насочва към действия за неговото задоволяване. Какво е енергия на организма – активност, предизвикана от незадоволена потребност.

Бандура отбелязва, че всички понятия и конструкти, свързани с вродени драйвове, потребности и мотиви са кръгови и нефалшифицируеми в смисъла даден от Карл Попър. Той пита следното: Как съдим за наличието на потребност – чрез проявеното поведение. Как обясняваме проявеното поведение – чрез наличието на потребност. За него единствения начин подобни понятия да бъдат от обяснителна или практическа полза би бил, ако те могат да бъдат наблюдавани и измерени независимо от феномена, който се опитваме да обясним чрез тях (Bandura, 1997). Точно по тази причина ясно дефинирани и операционализирани понятия като локус на контрол или аз-ефикасността имат обяснителна сила за поведението – те могат да бъдат измерени независимо от същото това поведение и след това да бъдат използвани за неговото предсказване и модулиране. Понятията за потребности и мотиви не са такива.

В крайна сметка все пак може да се каже, че положението не е съвсем безнадеждно. Всеки от нас интуитивно има усещане какво се има предвид когато се говори за мотиви и потребности. Но за разлика от ежедневието, в науката не можем да боравим с интуиции и интроспекция, поне не и когато целим да дадем каузално обяснение на феномен, какъвто е поведението. Тези понятия трябва да бъдат много по-прецизно дефинирани и операционализирани и да бъдат валидизирани независимо от феномена, който се опитват да обяснят. Когато това се случи най-вероятно е да се заключи, че действително говорим за концептуална разлика между тези две понятия. Дори това да е така, интуитивното усещане за тяхната същност подсказва, че те са неразделни въпреки тази евентуална разлика и че отговор на поставения въпрос би бил: не можем да противопоставяме ролята на тези два феномена, както не можем да посочим кое е по-важно за изчисляване на лицето на правоъгълник – неговата ширина или дължина.

 


Библиография

 

Bandura, A. (1997). Self-efficacy: The exercise of control. New York: Freeman.

Brentano, F., Kraus, O. & Mcalister, L. (1995). Psychology from an Empirical Standpoint. New York: Routledge. 

Locke, E. (2003). Good definitions: The epistemological foundation of scientific progress. In Jerald Greenberg (Ed.), Organizational Behavior: The State of Science, 415-444, Mahwah, NJ: Lawrence Erlbaum

Locke, E. (2012). Construct validity vs. concept validity. Human Resource Management Review, 22, (2), 146-148

Rand, A. (1990). Introduction to objectivist epistemology (Second Edition). New York: NAL Books.

Voltaire, M. (1824). A philosophical dictionary, Volume 5. London: J. and H. L. Hunt.

Leave a comment »

Езикът като носител на културни стереотипи


Венцислав Попов

„Това е Европа, госпожо полицай“, възкликва Елена Петрова, възрастна рускиня, „Това е Европа!“ в първата от четирите ситуации във филма „Един ден в Европа“ („One Day in Europe”). „Ако се държите с хората по този начин, никога няма да ви приемат в ЕС!“, чуваме Джелал, жител на Инстанбул, да казва във втората, възмущавайки се от поведението на полицията. На пръв поглед и двамата изразяват неприязънта си към институциите и органите на реда в държавите, в които живеят, но всъщност показват нещо много по-важно – характерното разделение на „ние“ и „те“, на „нашата държава“ и „Европа“. Думите им символизират, че въпреки прогреса, който цялата европейска общност е постигнала след Втората световна война, все още единна Европа съществува само като утопия в главите на определени политици и на тези хора, които се възприемат като външни на нея. Филмът „Един ден в Европа“ илюстрира причината за това разделение – непреодолимата езикова бариера, като основна предпоставка за развитието на културни стереотипи, с чиято помощ се засилват възприеманите междугрупови различия.

Стереотипът е набор от вярвания за членовете на определена група (Operario & Fiske, 2004). От това определение следва, че за да бъде приложен стереотип към определен човек, той трябва да бъде възприет като член на някоя група. Това може да стане посредством много характеристики, някои от които са расовите признаци, физически белези, начин на поведение или – езикът на който говори. Операрио и Фиске идентифицират илюзорната корелация, тенденцията хората да свързват екстремното и негативното поведение, като един от основните принципи за формирането на стереотипи. Под екстремно поведение се разбира поведение, които се различава значително от общоприетото за групата към която принадлежи наблюдаващия човек.

Говоренето на непознат за слушащия човек език може да бъде разбрано точно като едно такова девиантно поведение. Всеки човек прекарва по-голямата част от времето си комуникирайки на майчиния си и евентуално на някой друг език, който добре познава. Това са езици, които той използва с членове на различни под-групи в обществото, което живее. Логично е да заключим, че при среща с непознат език, той веднага би класифицирал говорещия като аутсайдер, като девиантен случай и посредством илюзорната корелация да свърже този човек със стереотипа, който има изграден за носителите на конкретния език. По този начин езикът се превръща не само в комуникационна преграда, а играе съществена роля в опозиционирането на най-големите референтни групи на един континет – нациите. Езикът служи за обединение на една нация, но за сметка на разграничаването ѝ от другите.

Тази теоретична обосновка наблюдаваме реализирана във филма на Ханс Щьор. Въпреки езиковата бариера, персонажите успяват да комуникират посредством други начини и това допълнително подсилва впечатлението, че проблемът с езиковото многообразие не е невъзможността за комуникация. С всеки от четирите главни персонажи полицията се държи подозрително, скептично и с неголям ентусиазъм. Кейт е оставена да чака за подпис, който може да бъде направен за секунди и молбата и за телефонно обаждане е почти игнорирана, но когато Елена се намесва, документите са готови за секунди. Роко е третиран като терорист от турския полицай. Унгарският турист е обвинен в лъжа от главния офицер, за да защити грешката на своя колега. Може би най-показателна е разликата в отношението на двамата немски полицаи – мъжът, който за разлика от жената не знае френски, се държи с французите по-агресивно от нея. Подобна е разликата и в турското полицейско управление – когато Роко избухва, защото полицаят го бута агресивно с радиостанцията си за пореден път и започва да крещи на немски, полицаят реагира с фразата, която се явява олицетворение на тезата изразена до тук – „Kaput, Kaput! Hitler, Hitler!” – провокиран от изблика на немски, турският полицай разкрива стереотипното си виждане за немците като за хитлеристи, независимо че от Втората световна война е изминало повече от половин век.

Езикът не е само средство за комуникация – езикът е носител на културата. Но бъдейки носител на културата, той се превръща и в носител на културни стереотипи. Езикът позволява по-лесното разделение на „нас“ и „тях“ и служи за засилване на възприетите различия между културите, дори реалните такива да са минимални. Засилвайки възприятието за междугрупово различие е логично да се очаква, че ще се усилят и поведенията свързани с тях и по конкретно склонноста на хората да предприемат състезателно, а не кооперативно поведение спрямо членовете на други групи (Schopler & Insko, 1992, цит. по Operario & Fiske, 2004). Европейският съюз бе създаден с цел предотвратяване на конфликтни събития като тези отровили началото на 20-ти век, а и познатата ни европейска история. Ако европейското обединение е действителна ценност и цел, то достигането на единен език като лингва франка е наложително. За това намеква и самият Ханс Шьор, режисьор и сценарист на филма “Един ден в Европа“ – чрез него той не само описва един ден в Европа – той ни насочва към това, което е възможно Европа да бъде един ден в бъдещето (Stöhr, H., 2005).

 

 

 

Литература

 

Hannes Stöhr. (2005). Director’s Note. In One Day in Europe. Retrieved October 8, 2012, from http://www.onedayineurope.de/html/directorsnote_en.html.

Operario, D., & Fiske, S. (2004). Stereotypes: Content, structures, processes, and context. In M. B. Brewer & M. Hewstone (Eds.), Social cognition (pp. 120-141). Malden, MA: Blackwell Pub.

Leave a comment »

Едно прекрасно Рилашествие


Родителите ми ме дариха с любов към планината, като ме водиха още когато бях много по-малък. На доста места сме ходили, но спомените ми са само на отделни сцени и през последните три години се опитвам да ги “обнародвам”. За пръв път ще пиша за свое пътуване и то какво пътуване беше! След като тази година се обзаведох с обувки, палатка, чувал и самонадуваема постелка дойде време да ги тествам на малко по-сериозен поход. До преди това ходих все с подръчни материали на еднодневни и двудневни походи до популярните дестинации.

Преходът който направих от 18 до 22 август бе по цялата дължина на Рила, тръгнах от град Костенец и стигнах до Бистрица, по мой изисления около 100 км. Пътувах сам, защото никой от редовните ми придружители не можеше да си вземе отпуска с толкова кратко предизвестие. Аз съм човек, който обича самотата и дори с приятелите си се срещам на подходящи интервали, така че това не само че не беше проблем за мен, а дори ми даде възможност да дам свобода въображението и мислите си. 

Имаше много чудни моменти, запознах се и с много интересни хора – един от тях е Швед, който срещнах на слизане от Мусала, който обикаля Източна Европа с колело, до тогава беше изминал 2500 км! Ангел Джамбазки от ВМРО ме питаше за упътвания и едва сдържах напъна си да го объркам, но съвеста не ми го позволи. На Кобилино Бранище ми правиха компания една двойка, Емил и Магдалена, като той беше бивш планински спасител с невероятно чувство за хумор – цяла вечер съм се смял от сърце на бисерите му.

Всички, с които се заговарях, бяха изумени от няколко неща – че съм сам, дължината на целия маршурт, колко изминавам на ден и на това, че ставам в 5 часа и до 6 съм тръгнал по чукарите. Старите планинари казват, че за планина се тръгва по тъмно и този път почти го изпълних. Всички ме питаха или “не те ли е страх” или “не ти ли е скучно сам”. Толкова пъти чух тези въпроси, та го превърнах в малка игра, всеки път да измислям все по-остроумен отговор.

Който има фейсбук акаунт, може да разгледа целия албум там, достъпът до албума е публичен:

Всички снимки от Рилашествието

Ето и маршрутът ми, разбит по дни:

Ден 1:
Тръгнах с влака от 10:30 от София и по обед вече бях в Костенец, където за 2-3 минути успях да спра една кола да ме качи до вили Костенец. От там в 13:00 се насочих по пътя към хижа Гургулица, откъдето по жълтата маркировка тръгнах към връх Белмекен. Маркировката е в много лошо състояние и на няколко пъти се загубих. Този път си бях взел компас с мен, който се научих да използвам едва миналата вечер и ми стана най-добрият приятел. В подножието на Белмекен изгубих за пореден път маркировката и след безуспешно търсене тръгнах право нагоре. В 19:00 вече бях на върха и в 20:00 бях слязъл до хижата, където освен мен имаше още две групи. Една от тях ме почерпиха с ракия и си говорихме до към 21:00, когато аз се ориентирах към лягане, тъй като ставам в 5 часа, за да предприема дългия път, който ме очаква през следващия ден.


Ден 2:
В 5 часа беше тъмно и студено, но се оправих и закусвах и към 6 вече бях тръгнал към връх Равни чал по коловата маркировка. На хижата имаше табела с времената за различните преходи и се втрещих, когато видях, че до Мусала са 12 часа. Хванах се на бас със себе си, че ще стигна там за 9. Сутрешното слънце обля с розова светлина склоновете пред мен и бе изключително красиво. От билото ми се отрки страхотна гледка на запад, както и към Сивричал, който беше следващата ми дестинация. Отдалеч ми изглеждаше невъзможен за изкачване, но когато стигнах до подножието му видях, че не е толкова трудно. Пътят прилича изключително много на този към Мусала. От там се запътих по червената маркировка на запад към Мусала. До Маришки чал не срещнах почти никакви хора, две двойки с колела и една малка група от трима души. Около казаните си изкарах ъкъла, защото в далечината през пътека притича нещо огромно и кафяво и единият ми диоптър далекогледство допринесе за това да си помисля, че е мечка, но за щастие се оказа куче пазач, стадото му беше малко по-надолу. Все пак като минах покрай стадото, кучето се хвърли да тича в моята посока и лаеше и ръмжеше. Пулсът ми се ускори много рязко и единственото ми успокоение бе, че 50 метра зад мен имаше 2-ма чужденци и че те са в по-голяма опасност. Може и страхът ми да е глупав, но винаги си изкарвам ъкъла в подобни моменти. В крайна сметка подтичваше след нас 15тина минути и ръмжеше острани, явно докато не прецени, че сме достатъчно далеч, за да бъдем опасност за стадото му.

Точно в 15:00 си поръчах чайче с ром на Мусала и бях изключително горд, че изпълних поставената си цел. Времето горе в началото беше хубаво, но точно когато реших да тръгна към Малка Мусала, облак се качи от Леденото езеро и напълно заварди пътя до там и не посмях да тръгна. Заговорих се с планинския спасител там и преди да тръгна той ми подари едно шише минерална вода от бара, виждайки че моята е малко и защото до Грънчар, където щях да спя, нямало вода. Страхотен жест! Имаше и една група, която беше тръгнала на двуседмична обиколка на Рила и Пирин, по една седмица на двете, нещо, което мисля да направя догодина. В 16:00 тръгнах към Грънчар и не бях слязал и 50 метра, когато лявото коляно, на което имам хондромалация, рязко ме заболя. Аналгинът не ми помага или поне не достатъчно бързо и си бях взел от аптеката разтворим Диалгин. Пих го за пръв път, но боже, какъв ефект имаше! За 15 минути бях като нов и продължих надолу. По този път срещнах шведа, за когото писах по-горе и малко забавихме темпото и двамата до разлкона, за да си поговорим. Беше дошъл с колело до хижа Марица и се връщаше натам. За 3 часа успях да сляза от Мусала до Грънчар, където имаше ужасно много хора и то предимно чужденци. Няколко много големи групи. Взех си бира и се запътих към отсрещния край на езерото, за да си опъна палатката.





Ден 3:
Пътят за днес ми беше от Грънчар през Рибни езера до Кобилино Бранище. Отново станах в 5 часа и за моя изненада долната половина на палатката ми беше замръзнала и трябваше да поизчегъртам леда преди да я прибера. Тогава разбрах, че новият ми чувал е хубав, защото даже ми беше топло през ноща. Първите хора, които срещнах бяха чак на малкото връхче до Канарата, откъдето се открива страхотна гледка към Рибните езера. Там прекарах околко час наслаждавайки се панорамата. Не знаех, че за Канарата трябва да се свие от коловата маркировка по едни пирамидки и я бях подсекал, но хората там ми казаха откъде е пътят и че в никакъв случай не трябва да я пропусна, щом съм дошъл до тук. Качих се до там, но малко бях разочарован, от безименното връхче на запад от нея гледката беше много по-хубава. От там се спуснах по пътеката от изток, която отгоре изглеждаше много, ама много по-кратка, отколкото бе в действителност. До долу стъпалата ми се бяха набили много жестоко и около хижата се разхождах бос, за да ми починат краката. Усещането от малките камъчета по стъпалата ми беше страхотно.

Тук хапнах най-невероятната манджа, кюфтета в червен сос. Без да преувеличавам, с ръка на сърце си казвам, че по-вкусно нещо не съм ял никога. Поздравих готвачката за страхотната работа и тя грейна, което ми достави допълнително удволствие. От там тръгнах по червената маркировка към Кобилино Бранище и когато коловете се насочиха към билото тръгнах по тях. Тук направих едни от най-хубавите си снимки и от три от тях съчетах невероятна панорама на Жандармите. В 19:00 бях на Кобилино Бранище, където срещнах Емил и Магдалена. Те ме посрещнаха с новината, че вътре има мишки. Емо се отнасяше с такова чувство за хумор към тях (не след дълго официално кръсти заслона Мишкарника и каза да го разпространявам), че каквито и притеснения да имах се изпариха. Не смеех да си опъна палатката отпред, защото постоянно минаваха животни и някак си не ми се искаше да се събудя от някое копито върху мен. Ако знаех, че до най-горното поповокапсо езеро ще ми отнеме час и 20 минути, колкото го взех на следващия ден, щях да отида още същата вечер там (на сутринта заварих там една палатка на брега).






Ден 4:
Явно мишките ги беше повече страх от нас, отколкото ние от тях и не ни бяха притеснявали цяла вечер. За всеки случай чувала ми беше стегнат та само носа ми се подаваше в началото, но беше много топло и в течение на ноща го разтварях все повече, като сутринта си беше направо отворен. Тръгнах в 6 и в 7:30 вече бях на Поповокапския превал. Сутрешно слънце правеше Мальовишкия дял да изглежда почти магически. Емил ми каза, че не ми препоръчва да го изкачвам и да си вървя спокойно през страшното езеро, защото било опасно, но аз нали съм си упорито магаре си се насочих към Голяма Попова Капа. Понеже ми беше много трудно да различавам кой връх кой е по билото ги изкачих всички до Ловница, да не би да пропусна нещо интересно. Определено това беше най-интересната част от прехода ми. Малко ми напомни на Пирин, който е по-голямата ми страст, може би това допринесе за интереса ми. Отне ми значително повече време да стигна от превала до БАК, отколкото предполагах. За разлика от първите дни вече ме мързеше да си водя дневник за времената, та може би се заблуждавам, но май към 11 бях на заслона. Така и не успях да намеря пътеката, която е посочена на картата от Ловница до Бак, та си слязох право надолу.

Мислех от там да се насоча направо към Мальовица, но тъй като храната ми привършваше (бяха ми останали 2000 ккал за ден и половина) реших да слязах до хижата, да обядвам и да си почина. Много хора. Имаше една огромна група от изключително неподготвени хора, като някои от тях бяха тръгнали със сандали да изкачват Мальовица… Караха се за глупости и понеже не исках да ги засичам по пътя им дадох 1 час преднина. Хижар не видях, само три деца на неповече от 15-16 години, които работеха на бара. Едното момче се държеше малко нагло, а момичето постоянно крещеше от другия край на столовата. Бяха надули уредбата и постоянно викаха. Направи ми отвратително впечатление. За час и 40 минути бях на върха, като не броя 30те минути излежаване на Еленените езера. От тук имам страхотна панорамна снимка на югоизток, с която започна този разказ. В 16:20 тръгнах към Рилските езера. Искаше ми се да се отдам на снимане отвисоко на езерата, при положение, че вечерното слънце ми предостави чудесна светлина, но стъпалата ми бяха много набити и единственото ми желание бе да сляза до хижата да вечерям и да пия една бира. Все пак успях да хвана няколко хубави кадъра. От Мальовица до там ми трябваха 3 часа. Бях си оставил езерата за накрая, с надеждата, че няма да има толкова много хора както през уикендите, но когато пристигнах на хижа 7те езера, бях шокиран от броя палатки, които се намираха там.

Слизайки към хижата се заговорих с една жена, която беше изключително любезна, докато не разбра, че съм атеист. По едно време започна да ми обяснява, че на езерото Окото се медитира за спасение (или каквото и да бепе, не запомних), на вече пречистените души. Изключително любезно (наистина!) и казах, че съжалявам, че ще я прекъсна и да не ми се обижда, но темата не ми е интересна. След като тя продължи да я разисква (видиш ли ти, как съм бил ценял планината без да съм бил “духовно настоен”) и казах, че нямам нищо против хората да мислят, че работят за спасението на душата си, ако така им харесва и тя ми заяви: “Ама как така “хората да мислят”, та то си е факт, то е реалност!”. В този момент разбрах, че няма да ме остави намира и и пожелах приятна разходка и избързах напред. Тя каза “А изглеждахте толкова приятно и любезно момче…”, изключително разочарована от неуспеха си (междудургото по някое време вмъкна, че била професор доктор на точните науки, не разбрах на коя точно точна наука, но Господ да ни пази от такива Професори!). Взех си бира и се запътих на 20 минути западно от хижа 7те езера, ан едно самотно хълмче, на което ми се откри страхотен изглед към Долното езеро и там се настаних да нощувам. Добре че се бях отдалечил достатъчно, защото откъм хижата от 20 до 23 часа се изви едно виене, така де пеене и тогава оцених колко добре съм направил, че съм си взел тапи за уши. Човекът имаше хубав глас, но щях да се побъркам ако го слушах три часа да се дере с цяло гърло.

Ден 5:
Последен ден. Позволих си да поспя и станах в 7 и се запътих към хижата за кафе и закуска. Няколко души се оплакваха от певеца, но явно никой не е посмял да му направи забележка. Не мога да ги разбера, ако аз бях там нямаше да ми мигне окото. Нямаше да го спра веднага, да си пее човекът, но разбиране трябва да има и от двете страни. Тази сутрин ми беше лошо, през ноща повръщах, така и не разбрах защо. В 9 се запътих към хижа Иван Вазов по синята маркировка над Окото. Движех се много бавно, чувствах се много изтощен, липсваше ми ентусиазмът от миналите дни. 3-те часа до там ми се сториха като цяла вечност. Там си наложих да остана и да почина един час. Пих чай, хапнах един шоколад и почетох малко. Когато тръгнах установих, че силите ми са се върнали и зареден с нова енергия тръгнах по червената маркировка към Бистрица.

Жената, която готвеше ми каза, че на нея и отнемало 10 часа, тоест на мен щяло да ми трябват около 7, което ми се струваше подозрително много и така си беше, за 5 часа бях в Бистрица. Обаче пътеката от разклона за Острица надолу е отвратителна и почти не съществува, обрасла е с глокове и млади елички, та последните 3 часа ми бяха истинско мъчение. И без това не харесвам горските части на планините, защото са еднообразни и умирам от скука, а тук имаше и допълнително затруднения. Интересното е, че маркировката е свежа, тоест някой поддържа нея, но не и пътеката?!? Целите ми крака и ръце са в рани от нея. Един пореден клон ми скъса пласмасовата свръзка на презрамката на раницата, та трябваше да я вържа на възел, за да продължа. Към 17 часа изведнъж ме втресе и за 5 минути вдигнах много висока температура, почнах да се замайвам. Пих фервекс, който почти не ми помогна и продължи да ми става по-зле, още малко и щях да звъня да бърза помощ (вече бях на черния път над Бистрица). Спрях на сянка и почаках малко. По едно време повърнах и за минути се освестих, температурата ми изчезна. Беше много странно, така и не разбрах какво стана, да не би да съм се натровил с нещо? По пътя ядох малини, къпини и джанки. Първите две няма как да сбъркам с нещо, та евентуално да са джанките? Ама цялото ми детство съм прекрал по джанкови дървета, това и приличаше на такова и имаше същия вкус. Не знам. Както и да е, слава богу, всичко се размина добре и в 18 часа бях в Бистрица.

Изключително странно бе, че следващия автобус за Дупница бе в 19:35, при положение, че последния влак за София от ДУпница е от 19:41, тоест се разминават за малко. Абсурдно разписание. Реших да стопирам кола до Дупница. Извадих невероятен късмет и още първата кола, на коята махнах спря и то в центъра на селото! Късметът ми не свърши до тук, оказа се, че човекът е за София. Ако и това не стига, Георги, така се казва, бе също запален планинар и познаваше Рила много добре, та по целия път обсъждахме прехода ми, както и някои негови преживявания из планините. Беше чудесен завършек на великолепния преход, изобщо не усетих кога стигнахме в София, и беше достатъчно, за да премахне негативизма, от последните няколко часа и да се прибера в добро настроение!



Leave a comment »

“Канарчето може да пее” – конекционистки модели на семантичната памет


Венцислав Попов

След залеза на бихевиоризма в средата на миналия век, паметта става една от основните теми на изследователско внимание. Бурното развитие на новата когнитивна програма води до експлицитно оформяне на множество видове паметови системи, които все повече се отдалечават от идеята за единна асоциативната памет, популярна както преди (Ebbinghaus, 1885), така и по време на бихевиоризма (McGeoch & Irion, 1952). Една от тези паметови системи заслужава специално внимание с оглед на важната роля, която играе при формиране на когнитивните способности, различаващи ни от животните, и това е семантичната памет.

Семантичната памет е системата, която ни позволява да откриваме структура в постоянно-променящия се заобиколен свят, да формираме понятия и категории, да обобщаваме знанието си отвъд текущия перцептуален опит. Понятията изградени от нея играят ролята на центрове на знанието, събрано от много различни епизоди, те ни позволяват да откриваме и да създаваме смисъл в иначе един изцяло материален свят. Тези ни способности са сред основните фактори, които ни разделят от животните, и са в основата на всички езикови компетенции, така че тяхното изследване е с особено висок приоритет за изготвяне на цялостна картина на човешкото познание и психика.

В рамките на тази разработка ще бъде представен конекционисткия подход към изследване на семантичната памет и по-конкретно, моделът на Румелхарт (Rumelhart, 1990), разработен в последствие от Роджърs и МакКлилънд (Rogers & McClelland, 2006). Той ще бъде сравнен с традиционните методи за моделиране на семантичната памет и ще бъде оценена способността му да симулира и обяснява множеството емпирични феномени свързани със семантичната памет, открити през последните 50 години. За съжаление ограниченията на тази работа не позволяват по-подробното разглеждане на други модели в парадигмата, но все пак представеният тук модел е добър представител на базовите принципи, заложени в конекционисткия подход, като освен това успява да отговори на многобройните емпирични изисквания, поставени от откритията на поведенческо-когнитивните експерименти.

Конекционисткият подход за моделиране на познанието (Rumelhart, McClelland and the PDP research group, 1986) се основа на няколко принципа, които са общи за всички модели спадащи към тази категория. Конекционистките модели са мрежи от взаимосвързани прости процесуални единици, чиято роля е да приемат всички сигнали достигащи до тях и, чрез определена функция да променят нивото си на активност спрямо тях. От своя страна активацията на една единица се предава към друга, умножена по тежестта на връзката между двете единици. Обикновено тези мрежи са самостоятелни модули с ясно дефинирани входящи и изходящи единици (приемащи и изпращащи информация в и извън модула), като и известен брой „скрити“ единици, които комуникират само с други единици в рамките на модула.

PDP моделите са репрезентативни модели, тоест те предполагат, че състоянието на модела е репрезентация на нещо, било то усещане, комплекс от усещания, емоция, понятие и други – от тук насетне наричани общо „обект“. В тези модели целеният обект се представя чрез схема на активация, като активацията на съответните единици символизира присъствието на въпросния обект. Това изисква възможността различни обекти да предизвикват различни схеми на активация и това се постига чрез различните тежести на връзките между процесуалните единици. Тези тежести могат да приемат положителни и отрицателни стойности, като положителните активират приемащата единица, ако предаващата е активна, а отрицателните я потискат. Колкото е по-висока, за положителните, или по-ниска, за отрицателните, тежестта на една връзка, то толкова по интензивно влияние има тя върху приемащата единица. Чрез многобройни видове процедури изготвени през годините, тези мрежи имат способността да се учат от опита си и, променяйки стойността на тежестите си, да променят бъдещото си поведение.

Тези процедури са разнообразни, но могат да се обобщят в два основни типа – задвижвани-от-грешките (пр. „правилото делта“) и  самоорганизиращи се (пр. „правилото на Хеб“) (O’Reilly & Munakata, 2000). Първият тип правила променят тежестите в мрежата в зависимост от разминаването между очаквания изходящ сигнал на мрежата и този, който тя действително е произвела, както и от това, до колко тази промяна би намалила тази разлика. Този тип учене често е критикувано, че не е биологически достоверно, но ако не се взима за буквална репрезентация на реален биологичен процес на учене, то то много мощно увеличава възможностите ни да разбираме човешкото познание (McClelland, 2000; Dror & Gallogly, 1999), а освен това негови варианти постепенно се доближават до биологичната реалност (O’Reilly, 1996).

За разлика от повечето от предшестващите ги опити за обяснение на организацията на семантичната информация (Collins & Quillian, 1969; Smith, Shaben & Rips, 1974; Collins and Loftus, 1975), Румелхарт и поддръжниците на конекционисткия подход смятат, че знанието не е разпределено в ясно ограничени когнитивни цялости, било то понятия, категории, имплицитни теории и други, а че то е зараждаща се характеристика на структурата и взаимодействието на елементите в една конекционистка семантична мрежа (as cited in Rogers & McClelland, 2006, p. 46). Тази характеристика на конекционистките модели им позволява изключителна гъвкавост, посредством която успяват да съчетаят привидно противоречащи си емпирични открития, които ще бъдат обсъдени по-късно (pp. 46-47).

Моделът на Румелхарт (приложение 1) представлява трикомпонентна мрежа, която придобива репрезентации на семантична информация, като научава връзките между определени обекти, качества и техните отношения. Румелхарт обучава мрежата си със семантичния материал използван от Колинс и Кулиян в техния йерархичен модел, за да покаже (Collins & Quillian, 1969), че йерархичност и категоризация са качества, които могат да бъдат възпроизведени и в конекционистка мрежа. Три различни атрибута се кодират от мрежата: обект (canary), характеристика на обекта (sing) и вид на отношението между тях (can). „Вида на отношението“ често бива използвано като означаващо контекста в който е научено качеството К1, за обекта О1. В конкретния модел броя на репрезентираните обекти е 8, а на контекстите – 4.

В конекционистките мрежи съществува два вида кодиране на информация – локално и дистрибутивно. Локалното кодиране използва отделни процесуални единици да репрезентират определени обекти или характеристики на обекти, докато дистрибутивното кодиране разчита на много произволни единици да репрезентират много различни характеристики, в зависимост от схемата си на активация. В конкретния модел, Румелхарт използва локално кодиране за обектите, качествата и отношенията им. Въпреки че, тази репрезентация е значително опростена и има известни недостатъци (като нуждата да се създава нова единица за всеки нов обект, нещо, което изразходва изключително много ресурси), това е направено, за да постигне по-голяма прозрачност на мрежата и да направи поведението ѝ по-лесно за анализиране. Това е жизнено нужно изискване, тъй като според МакКлоски, ако една мрежа не е прозрачна за анализ, то тя с нищо не се различава от феномена, който се стремим да изучим (as cited in Houghton, 2005, p. 194). Освен това, Роджърс и МакКлилънд, симулирайки модела както с локални, така и с дистрибутивни репрезентация показват, че в крайните резултати не се откриват драстични разлики и че за удобство може да се използват първите, без това да повлияе негативно на модела (Rogers & McClelland, 2006, ch. 2).

Освен трите локалния слоя изразяващи входящата и изходящата информация, в модела има и два дистрибутивни, като единия от тях е съставен от 8 единици и е наречен „репрезентационен“, а другият се състои от 15 единици и се нарича „скрит“. Репрезентационния слой получава входящи сигнали само от входящите единици за обекти, като върху тях, чрез последвалото обучение, системата открива схеми на активация, с които превръща локалната входяща информация в дистрибутивна, което и позволява да кодира структурата и корелациите в околната среда (представената ѝ семантична информация). Скритият слой получава информация от репрезентативния и от контекстуалния (слоя с отношенията) и открива обща репрезентация и на двете. Това позволява на информация за отношения да бъде генерализирана към други обекти. Тези два дистрибутивни слоя са разделени, за да позволи на системата да обобщава информация на различни нива и да избегне катастрофална интерференция (p. 66).

Мрежата функционира по следния начин. Преди започване на обучението, всички тежести са нагласени с неутрални случайни стойности около 0,5 при максимална стойност 1, като по този начин в началото мрежата няма репрезентация на нищо, а самите тях ще научи чрез опита. Мрежата се обучава чрез обратно разпространение на грешката (backpropagation) (Rumelhart, McClelland and the PDP research group, 1986), с малки промени в рамките на много тренинг сесии, да възпроизвежда подходящата характеристика при активиране на всяка от 32 комбинации от обект и отношение. За обучена мрежа се счита това нейно състояние, при което всяка комбинация от обект и отношение активира само съответните за тях качества – при активиране на „канарче“ и „може“, мрежата трябва да активира само атрибутите „расте“, „движи“, „лети“ и „пее“ и тн (Rogers & McClelland, 2006).

Така изготвената мрежа не претендира обективно да отразява разпределението на семантична информация в паметта, нито се опитва да твърди, че цялото ни знание е представено чрез трикомпонентни пропозиции, а се стреми, чрез ограничения стимулен материал, да може да възпроизведе и обясни паметовите ефекти, демонстрирани от изследвани лица в различни експериментални ситуации (pp. 71 -76). Това се постига чрез прекъсване на мрежата през различни периоди от нейното обучение и симулиране на проведените когнитивни експерименти или чрез директно наблюдение на нейното поведение в нормална среда или чрез умишлено „разрушаване“ на връзки от нея, чрез добавяне на шум. Резултатите се обясняват, чрез анализиране на схемите на активация, получени в репрезентационния и скрития слой.

Кои са емпиричните феномени, които мрежата трябва да адресира? Навярно те са много повече, отколкото могат да бъдат споменати в тази разработка, но сред основните са: прогресивна диференциация на знанието в детското развитие (Clark, 1973), загуба на специфични категории и свръх-генерализиране към общи категории при пациенти със семантична деменция (Snowden, Goulding, and Neary, 1989), ефекти на базовото ниво (Rosch, Simpson & Miller, 1976), ефекти на експертното знание (Tanaka & Taylor, 1991), различната тежест на едни и същи характеристики при дискриминация на различни видове обекти (Macario, 1991), ефекти на типичността и прототипа (Rosch & Mervis, 1975) и категориалната кохерентност (Murphy & Medin, 1985).

Роджърс и МакКлилънд (Rogers & McClelland, 2006), модифицирайки мрежата на Румелхарт, когато това е нужно, и изготвяйки съответните симулации, представят както потвърждение за способността на модела да генерира по-горе описаните ефекти, но и освен това, чрез анализ на схемите на активация, предлагат обяснения за възникването на всеки от тях. Някои от тези обяснения ще бъдат накратко резюмирани в следващите редове.

В симулация 3.1, Роджърс и МакКлилънд прекъсват тренинга на мрежата през различни интервали, преди достигане на пълно заучаване, за да анализират диференциацията на репрезентациите на обектите върху репрезентационния слой. Чрез йерархичен клъстърен анализ на стойностите на активация те забелязват следното – първоначално всички репрезентации са почти идентични, като последователно се забелязва разделение между животни и растения, без обаче да се разграничават разновидностите, което е последвано от разграничение между птици и риби и съответно цветя и дървета. Те обясняват това чрез следния принцип: ковариращите общи качества на обектите местят репрезентациите им в една и съща посока, докато идеосинкратичните им качества се взаимопротивопоставят (p. 91). Докато не се е стабилизирала репрезентацията на възможно най-много общи-качества, не може да започне разграничението на айтемите. Поради спецификата на споделяните качества, диференциацията започва на най-общото ниво и продължава постепенно към спецификите. Принципът за кохерентната ковариация на качествата е сред основните движещи сили на модела и според Роджър и МакКлилънд обяснява способността на мрежата да открива статистически зависимости в околната средата и да репрезентира естествени категории. Този принцип е също в основата на обяснението им, защо моделът, а ѝ човешката когнитивна система, подреждат с приоритет определени характеристики в цялостни понятия, а други игнорират (pp. 91-104, 132-138, 240-250). Тази симулация е повторена (4.1) и с по-богат семантичен материал, където всеки обект има по 5 разновидности (5 вида цветя), без те да са указани изрично като едни и същи обекти, като по-този начин избягват критиките, че структурата на мрежата е всъщност ръчно зададена от имената.

Ефектите, причинени от развитието на семантичната деменция, където пациентът първо губи способността да наименува обекти с конкретните им имена (петел) и постепенно използва все по-общи (кокошка, птица и накрая – животно)  са развити и обяснени чрез симулация 3.2. Те имитират деменция в модела, като към тежестите от входящите обекти, към репрезентационното ниво добавят „шум“- малка случайна стойност. Тази процедура се повтаря няколко пъти, с различна средна стойност на шума, записват се активациите на репрезентациите, както и поведението на мрежата при тестиране на отношение „еняк“ (ISA) и в последствие се сравняват, като се оценява силата на активация на изходящите именни атрибути. Осреднените стойност между всички опити и обекти показват, че колкото повече шум се прилага, толкова повече спада активацията на правилните имена и което е по-важното – тя спада най-бързо за конкретното име (канарче), на следващо място за базовото име (птица) и най-бавно за общото име (животно) (p. 106). Обяснението на тези ефекти е донякъде свързано на тези, описани в миналия параграф – най-голяма част от различните репрезентации кодира общите характеристики между обектите, тоест тяхната принадлежност в по-обща категория, а най-малка – идеосинкратичните им качества и тъй като шума е равномерен, то той има по-голям ефект върху по-малките области на репрезентацията (p. 112).

Описаният от Рош ефект на базовото ниво обхваща много свързани феномени, но в основата си той е свързан с това, че всички деца научават първо имената на предметите на едно и също ниво, което тя нарича базово, макар и да има сведения, че те отдавна дискриминират между по-общи категории. Също така, времето за реакция на възрастни хора е най-малко при задачи за потвърждаване името на обект на картинки, когато е използвано базовото ниво, а не по-общо или по-специфично (Rosch, Simpson & Miller, 1976). Как обяснява привидно противоречие между постепенната диференциация и базовите ефекти моделът на Румелхарт?

Роджър и МакКлилънд изказват хипотезата, че причината за това е високата честота на използване на имената от базовите нива в средата на децата в сравнение с останалите нива (p. 189). Тази хипотеза се подкрепя от анализ на речта на майки около и към децата си в продължителен период от време (Brown, 1973). За да симулират тази среда те добавят още няколко отношения в модела – „е-няк-общо“, „е-няк-базово“ и „е-няк-специфично“, като контролират честота с която всяко от тях се появява – базовото ниво се появява три пъти по-често от другите две (pp. 189-190). Както и в миналите симулации, те прекъсват тренинга на няколко места, записват активацията, но този път само на видовете имена и след това сравняват нивото на активация, както между тях, така и през времето. Използвайки евристика предложена от Левелт (Levelt, 1989 as cited in Roger & McClelland, 2006), че назованото име е най-специфичното, получило активация над поставения праг, Роджърс и МакКлилънд показват, че моделът, както децата, научава и назовава първо базовите имена на обектите, макар репрезентациите да показват, че моделът първо е направил разграничение между по-общи категории (pp. 193-195).

За да адресират и възраженията на Рош (Rosch et al., 1976), че има случаи, в които името за базово ниво не е най-често срещано, както и да обяснят ефекта за прототипа (обекти, които са по типични за категорията си, тоест споделят повече елементи с останалите представители, се именуват по-бързо, а, от друга страна, силно специфични обекти (пингвин), се научават първо със специфичните си имена, Роджърс и МакКлилънд извършват същата симулация като описаната в миналия параграф, но с еднаква честота на срещане на имената. Те откриват, че въпреки, че базовите имена принципно запазват по-високата си активация, то този път тя варира значително между различните айтеми в зависимост от типичността им, като за най-нетипичните (пингвин), активацията на специфичното име е дори по-висока (p. 198). След анализ на резултатите, те стигат до заключението, че същите причини, които движат постепенната диференциация на категориите и качествата е отговорна и за тези ефекти – според тях, базовите категории са тези групи от обекти, чиято генерализация на качества би донесла най-много ползи и най-малко интерференция в системата (p. 209).

Макар да обръщат внимание на много други детайли и принципи, действието на този модел, както и на други в конекционистката парадигма, може да се обобщи по следния начин. Чрез задвижвано от грешките учене, мрежата успява да открие статистически модели в околната среда, на базата на кохерентно ковариращите характеристики в нея. Основавайки се на тези ковариращи характеристики, моделът изгражда вътрешни дистрибутивни репрезентации на обектите от реалността, като приликите и разлики в тези репрезентации отразяват общите и инцидентните качества на тези обекти и позволяват генерализацията на качества от един срещнат предмет, към всички типични от неговия клас. Едно и също качество има различна тежест при определяне и категоризиране на останалите характеристики в зависимост от типа обекти, защото за един тип обекти то коварира кохерентно с другите му качества, а при други – не. Новонаучени качества за нетипични представители за класа се възприемат като идеосинкратични, освен ако контекстът или друга информация не подпомага противното. Репрезентациите на обекти от околния свят се диференцират постепенно в растежа и показват обратнопропорционална генерализация при деменция. Тъй като опитът е двигателят, определящ репрезентациите, то хора и модели, които са експерти в дадена област, показват по-добра диференциация на обекти и характеристики в същата тази област. При тях ефектите на базовото ниво са незначителни спрямо неспециалисти, тъй като по-подробното диференциране е премахнало предимството на информативността.

Моделът на Румелхарт, доразвит от Роджърс и МакКлилънд, както и конекционистките модели като цяло, са често критикувани противоречиво – докато някои по-биологически ориентирани изследователи смятат, че принципите, заложени в тях, за прекалено опростени, за да отразяват правдоподобно как действително се извършва когницията в мозъка, то критиките на други са, че моделите наблягат прекалено много на архитектурната обосновка и на изчислителните принципи, че са се отдалечили прекалено много от абстрактното ниво, на което трябва да изследваме познанието или че не са достатъчно систематични и са, в най-добрия случай, просто начин за експлицитна имплементация на други подходи (Fodor & Pylyshyn, 1988). Повечето представители на конекционизма приемат тези критики, но не ги считат за разрушителни, дори напротив – както беше отбелязано в началото, опростяването на моделите подпомага техния анализ, а симулации, направени с по-прости и по-сложни версии на един и същ модел показват, че в много случаи разликите не са фатални. Критиката на Фодор и Пилишин, относно липсата на систематичност и експлицитна правила в конекционистките модели е интересна, тъй като, обратно, конекционистите смятат това за особено силна страна на техния подход – според тях човешкото поведение и познание не е регуларно, а квази-регуларно, което е основно зараждащо се качество (emergent quality) на техните модели. Един основен фактор, който би допринесъл за по-всеобщото признаване на конекционисткия подход е евентуалното свързване на многообразните модели от всички области на познанието – разпознаване, памет, внимание, планиране, взимане на решение и други в един цялостен модуларен модел на човешкото познание. Разбира се, това е изключително трудоемка задача и би изисквала много компромиси между различните модели, но евентуалното ѝ постигане, или дори започване, би показало пътя на пълния потенциал на конекционисткия подход и конекционистките модели.

Румелхартовия модел на семантичната памет

Библиография:

  1. Brown, R. (1973). A first language. Cambridge, MA: Harvard University Press.
  2. Clark, E. V. (1973). What’s in a word? On the child’s acquisition of semantics in his first language. In T. E. Moore, ed., Cognitive development and the acquisition of language. New York: Academic Press.
  3. Collins, A. M., and Loftus, E. F. (1975). A spreading-activation theory of semantic processing. Psychological Review, 82, 407–428.
  4. Collins, A. M., and Quillian, M. R. (1969). Retrieval time from semantic memory. Journal of Verbal Learning and Verbal Behavior, 8, 240–247.
  5. Dror, I. and Gallogy, D. (1999). Computational analyses in cognitive neuroscience: In defense of biological implausibility. Psychonomic Bulletin & Review, 6 (2), 173-182
  6. Ebbinghaus, H. (1885). Memory: A contribution to experimental psychology. New York: Teachers college. Retrieved May 21, 2012, from http://psychclassics.yorku.ca/Ebbinghaus/
  7. Fodor, J. A., and Pylyshyn, Z. W. (1988). Connectionism and cognitive architecture: A critical analysis. Cognition, 28, 3–71.
  8. Houghton, G. (2005). Connectionist models in cognitive psychology. Hove [England]: Psychology Press.
  9. Macario, J. F. (1991). Young children’s use of color in classification: Foods and canonically colored objects. Cognitive Development, 6, 17–46.
  10. McClelland, J. L. (2000). Connectionist models of memory. In E. Tulving & F. I. M. Craik (Eds.), The Oxford Handbook of Memory, 583-596. New York, NY: Oxford University Press.
  11. McGeoch, J. A. and Irion, A. L. (1952). The psychology of human learning. New York: Longmans.
  12. Murphy, G. L., and Medin, D. L. (1985). The role of theories in conceptual coherence. Psychological Review, 92, 289–316.
  13. O’Reilly, R. (1996). Biologically plausible error-driven learning using local activation differences: the generalized recirculation algorithm. Neural Computation, 8 (5), 895-938
  14. Reilly, R. and Munakata, Y. (2000). Computational explorations in cognitive neuroscience : understanding the mind by simulating the brain. Cambridge, Mass: MIT Press. 
  15. Rogers, T. and McClelland, J. (2006). Semantic cognition : a parallel distributed processing approach. Cambridge, Mass. London: MIT. 
  16. Rosch, E., and Mervis, C. B. (1975). Family resemblances: Studies in the internal structure of categories. Cognitive Psychology, 7, 573–605.
  17. Rosch, E., Simpson, C., and Miller, R. (1976). Structural bases of typicality effects. Journal of Experimental Psychology: Human Perception and Performance, 2, 491–502.
  18. Rumelhart, D. E. (1990). Brain style computation: Learning and generalization. In S. F. Zornetzer, J. L. Davis, and C. Lau, eds., An introduction to neural and electronic networks, 405–420. San Diego, CA: Academic Press.
  19. Rumelhart, D. E., McClelland, J. L., & the PDP Research Group (1986). Parallel distributed processing: Explorations in the microstructure of cognition : Vol. 1. Foundations. Cambridge, Mass: The MIT Press.
  20. Smith, E. E., Shoben, E. J., and Rips, L. J. (1974). Structure and process in semantic memory: A featural model for semantic decision. Psychological Review, 81, 214–241.
  21. Snowden, J. S., Goulding, P. J., and Neary, D. (1989). Semantic dementia: A form of circumscribed temporal atrophy. Behavioural Neurology, 2, 167–182.
  22. Tanaka, J., and Taylor, M. (1991). Object categories and expertise: Is the basic level in the eye of the beholder? Cognitive Psychology, 23, 457–482.

Leave a comment »