ADDICTED [Loving Life]

През 1874 година Франз Брентано публикува магнум опуса си, „Психологията от емпирична гледна точка.“ Четейки това заглавие през призмата на времето, бихме могли да се подведем от употребата на термина „емпиричен“. Днес той се използва, за да денотира използването на външен опит, наблюдението на физически показатели за подкрепата на дадена теория, но не това е смисъла, който Брентано влага. Емпирична той нарична своята „описателна психология“, която дисциплина днес по-скоро спада към философия на съзнанието. Емпиричното в нея за Брентано е продукт на вътрешното възприятие, което той нарича способността ни непосредствено и несъмнено да познаваме психичните си състояния.

За разлика от Вундт, чиято влиятелна книга „Принципи на физиологичната психология“ излиза през същата година, Брентано смята интроспекцията, както я разбира Вундт, за невъзможна. Но за невъзможно той всъщност счита само вътрешното наблюдение, което той разграничава от вътрешното възприятие. Наблюдението, казва Брентано, изисква насочване на вниманието към обекта, който наблюдаваме, а това е възможно само за външни обекти, чието съществуване е независимо от нас. Когато се опитаме да наблюдаваме обект на вътрешното възприятие, какъвто е гнева примерно, той вече не е същият. Единственят метод на наблюдение, който той счита за възможен е в паметта и тъй като той включва елемент на припомняне, то той не може да бъде източник, независим от вътрешното възприятие, на научно познание.  В този смисъл единствената ни възможност да познаем умствените процеси е да ги възприемем директно, докато те са насочени към обект на външно възприятие.

Брентано посочва като основен източник на объркване и застой в психологията неразбирането на разликата между вътрешното възприемане и вътрешното наблюдение, и докато това неразбиране не бъде поправено, няма как да бъдат класифицирани феномените на психиката и да бъдат установени основните им характеристики и закони (Brentano, 1995, p. 22-23). Точно това класифициране и откриването на точно тези закони е предметът на психологията според Брентано, а не изброяване на елементите на съзнанието. По тази причина той дефинира психологията като „наука за психичните феномени“. Тук обаче възниква въпроси като: какво е психичен феномен, коя е основната му характеристика, какво разделя психичните от физичните феномени и др.

Брентано разделя елементите на съзнанието на два вида: психични феномени и физични феномени. Физични феномение са всички усещания като топлина, цвят, звук, мирис, допир и тн. Те се различават от тъй наречените „външни обекти“, които са действително съществуващите тела в реалността, независимо от нас. Физическите феномени може да са резултат от действието на тези обекти върху сетивата ни, но това не е задължително. Към тях Брентано включва и всички подобни им, които са елементи на въображението – той не прави разлика между представата за дърво във въображението и образа предизвикан директно от възприемането на дърво. Според него е абсурдно да твърдим, че тези физични феномени съществуват независимо от нашето възприятие за тях и че обектите на външната реалност едва ли ги наподобяват, макар и те да са причинили появата им в съзнанието ни (Brentano, 1995, p. 7).

За сметка на това, твърди Брентано, същото не важи за психичните феномени – „за тяхното съществуване притежаваме ясното знание и абсолютната сигурност, която е възможна чрез непосредствен инсайт“ (Brentano, 1995, p. 7).  Според него друга грешка, съпоставима с тази при разликата между вътрешно наблюдение и вътрешно възприемане, се среща често относно дистинкцията между психични и физически феномени – редовно част от вторите са причислявани към първите и за да се преодолее тази пречка, трябва много ясно да се дефинират психичните феномени. Брентано не е доволен от факта, че дотогава психичните феномени винаги са били дефинирани негативно – психични са тези феномени, които нямат пространствени и времеви характеристики, тези, които не са материални, тези, които другите хора не могат да наблюдават директно.

Брентано предлага следната дефиниция: „те [психичните феномени] са презентации или се базират на презентации“ (Brentano, 1995, p. 65). Под „презентация“ Брентано разбира умствената активност – процесът, а не съдържанието.  Според него феноменът не е това, което се презентира, а самият акт на презентиране – актът че виждаме, а не това което сме видяли, актът че чуваме, а не звукът, който сме чули. Но той не ограничава тази категория до възприятията – към нея включва всички процеси, които директно възприемаме в себе си – актът на мисленето, на паметта, на отсъждането, на емоциите и други (Brentano, 1995, p. 60).

Обединявайки всичките му твърдения за психичните феномени, можем да достигнем до една още по-конкретна дефиниция – психични феномени са презентации, чието съдържание е друга презентация или физичен феномен, произлизащ от усещане или от въображението, които познаваме непосредствено чрез вътрешно възприемане. Брентано също посочва, че всяка презентация е насочена към два обекта – първичен и вторичен. Първичният е въпросния физичен феномен или друга презентация, а вторичният е самата тя – всяка презентация има рефлексивност. Тоест самият акт на виждането е насочен към дървото и към себе си, като по този начин ние „виждаме, че виждаме дърво“ или „съзнаваме, че виждаме дърво“. Така той заобикаля проблема за безкрайната регресия, произитчаща от факта, че всеки феномен, за да бъде познат, трябва да бъде обект на презентация.

С основанието, че всяка презентация е насочена и познава себе си, Брентано се противопоставя на идеята, за несъзнателнателни психични актове. Според него всеки, който твърди че има несъзнателни актове, трябва да се опита да докаже една от следните четири пропозиции: (1) някои факти от опита изискват хипотезата, че имат за причина несъзнателен психичен феномен, (2) някои факт от опита трябва да имат за ефект ментален феномен, но такъв съзнателен няма, то той е несъзнателен, (3) че силата на съзнаването на даден феномен е функция от собствената му сила и че има случаи в които тази корелация е негативна и (4) че ако всеки психичен феномен трябва да е обект на друг такъв, за да е съзнателен, то неизменно ще се достигне до безкрайна регресия, което е невъзможно (Brentano, 1995, p. 81). Първите три той оборва след дълга дискусия, тъй като водят до противоречия, а за четвъртата възможност, той предлага своята рефлексивна тероия, описана по-горе, като решение. Феномените, които привидно са несъзнателни, той обяснява с факта, че поради рефлексивността на актовете, интензитета на възприятието ни за акта съответства на интензитета на самия акт и че въпросните феномени не са нищо повече от слабоинтензитетни – те се съзнават, но недостатъчно за да ги запомним или да им обърнем внимание.  И тъй като наблюдение може да се извършва само при припомняне, тези актове ни изглеждат несъзнателни когато ги обмисляме пост фактум.

Всичко опоменато до тук съставя това, което днес наричаме „интенционалната теория на съзнанието“ на Брентано. Тя е най-специфично изразена в следният му цитат:

„За всеки психичен феномен е характерно това, което Схоластиците от Средновековието са наричали интенционално вътре-съществуване [1] на обекта, то е това, което бихме могли да наречем, макар и не изцяло еднозначно, референция към съдържание, насоченост към обект (да не се разбира в смисъла на предмет) или също така иманентна обективност. Всеки психичен феномен съдържа нещо като обект в себе си, макар и не всички по един и същ начин. При презентирането нещо се презентира, при отсъждането нещо се потвърждава или отхвърля, при обичането се обича, при мразенето се мрази, при желанието се желае и прочие.“  (Brentano, 1995, p. 68)

За Брентано тази интенционалност е характеристиката, която най-ясно разделя психичните от физичните феномени – на вторите нищо подобно не е присъщо. Макар теорията за интенциалността да не е нова, той е първият който я въвежда от древноста в 19 век, като по този начин отприщва силна вълна на развитие в психологията и философията на съзнанието, чрез своите ученици. Въпреки това, неговият принос като цяло е значително пренебрегнат и от двете страни – има известна ирония във факта, че като философ е обвиняван често в психологизиране, а останалата част от психолозите по това време са се концентрирали върху връзката между физиологията и психиката и общо казано са се целели към една по-практически ориентирана дисциплина.

Неговите чувства към тях не са много по-топли и могат да бъдат обобщени в следното му изказване от въведението към Психологията – „Съвременната психология се намира в ситуация в която, тези, които са се обявили за нейни експерти, показват по-голямо невежество от тези, които застават със Сократ – ‚Знам само едно нещо – че нищо не знам‘“ (Brentano, 1995, p. XXVI). Все пак Брентано запазва надежда и оповествява, че са свидетели на зараждането на една нова научна психология, която без съмнение е короната на науките, тази, в чиято полза всички други ще работят и чиито резултати ще бъдат много плодотворни за човешкото благоденствие, било то и в далечното бъдеще.

Венцислав Попов