„Писането не е нещо, което се учи, някои хора просто го могат“. Това мнение е широко разпространено сред интелигенцията на 20 век и е представител на една по-обща мантра за неспособността на човек да контролира живота си – то представя едно виждане за човека като за изоставен кух кораб в морска буря, чийто път е или напълно предопределен или изцяло зависещ от случайността. В този мистичен светоглед няма място за човешките умения, потенциал и необятната му способност да се учи и развива, на тези неща се гледа с насмешка или в най-добрия случай – с омаловажаващо пренебрежение.
Писането е умение, не по-сложно от всяко друго, което може да се усвои от всеки, говорещ езика и познаващ поне малко граматическите му правила. Като такова неговият характер е изцяло технически. Но може би не този му аспект имат предвид поддръжниците на горното клише. Те казват, че единственият начин да се пише е чрез свръхестествено вдъхновение, в резултат от божия намеса или от вродените умения на един или друг излъчен от шаманската им общност представител. Безкритичното приемане на тази догма би направило всяка дискусия по темата невъзможна, а разума – ненужен. За да се спасим от ноктите на свръхестественото шарлатанство трябва да идентифицираме процеса на писане, неговата същност, това, което го прави възможен и достижим. Само по този начин бихме могли да разберем дали той спомага на пишещия да научи нещо ново и при какви обстоятелства.
Да пишеш означава да комуникираш – да предадеш мислите си, идеите си или друга информация в ясно изразена структура, на един потенциален читател, отдалечен от теб чрез времето и пространството. Тези характеристики на писмения процес, позволяват на въпросния читател, а и на всеки друг желаещ, да изследва внимателно мислите ти, логическата им структура и евентуално процеса, по който си стигнал до там. Но тази възможност е на първо място отговорност, отговорност не толкова към читателя, както често се разбира, а към себе си – отговорност да изразиш ясно и достоверно съдържанието на ума си, да останеш верен на убежденията си, да произведеш най-добрия продукт, на който си способен. И въпреки че много хора не биха харесали израза, писмената форма е точно това – продукт, материалният облик на човешкия разум.
Вече беше казано, че писането е форма на комуникация и по-точно, комуникация на мисли. В такъв случай, мисълта предхожда писането. Но не може ли човек да мисли докато пише, да пише точно, за да оформи мислите си? Разбира се, но доколкото то е част от процеса на мислене, а не от същинския процес на писане на крайния продукт. Писането на крайния продукт – на есе, на статия, на монограф е писане по конкретно задание или специфичен проблем и като такова то е просто последната стъпка от един дълъг процес, то е само изразяването на нещо вече обмислено.
Когато за някого кажем, че мисли, какво казваме всъщност? Мисленето е процес на активна идентификация и интеграция на същността на обекти, качества и отношения, конкретни или абстрактни, в една контекстуална рамка. Мисленето е активност, чиято цел е решаване на определен проблем, било той от практическо или теоретическо естество.
Разискване на мисленето в по-големи подробности тук е ненужно, но един негов аспект е важен за темата и той е свързан с предпоставките на този процес. Мисленето изисква наличието на информация, защото да се идентифицира е да се идентифицира нещо, да се се интегрира е да се интегрира същото това нещо в схемата на цялото ни познание. Въпросното нещо, като вид информация, може да е вече съществуващо в паметта, да е резултат от текущите ни възприятия и представи, предизвикани от средата или, това, което ни интересува по-специално – да бъде научено от някакъв друг източник.
Кога мисленето изисква от мислещия да научи нещо ново, да обогати знанието си? На пръв поглед отговорът е очевиден – когато нещо не знае. Но това изискване е прекалено общо и прилагането му е проблематично. Ученето, разбирано като активност, не е обикновено заучаване на списък от факти, независими от и несвързани с контекста на текущото ни знание. Ученето е процес, при който новата информация се интегрира с вече известна ни такава, за която тя се захваща и обогатява.
В ежедневието материалът, който човек изучава, рядко е напълно нов за него – дори когато той се впуска в едно ново поле на развитие, една непозната и далечна дисцпилина, каквато би била невроанатомията за политическия философ например, той не започва с и не тръгва от материали подготвени за специалист. За да може да разбере дори няколко прости изречения на езика на дисциплината, която изучава, той трябва да предприеме обзор на въвеждащата литература, на източници, които отговарят на неговото ниво на познание и ще обвържат новите факти с други, с които той вече разполага. В използвания пример това биха били основни биологични факти, които той трябва да е усвоил в гимназиалния курс или да знае поне от обща култура.
В този смисъл ученето е процес на постепенно разширяване на границите на познанието, но процес който тръгва от съответните граници и се движи с необходимата скорост, за да бъде изминалият път последователен и последните стъпки – видими. Така интегрирано, новото знание не е остров, чийто характеристики са непознати за континенталното население, а е приобщено към вече познатата идейна земя.
Вече разшифрована, серията от процеси, наречена „писане“, ясно показва какво е нужно на всяка стъпка, за да се осъществи следваща пълноценно. Ако ги обобщим ще получим следната картина: От полученото задание се откроява темата, а самата тя се сравнява с текущото ни знание по въпроса. Ако те се припокриват до степен, която дава възможност за изучаване и интегриране на нов материал и тази възможност се актуализира, то се преминава към обмисляне на всичко, което знаем и всичко, което сме научили. Ако способността за мислене е добре развита, то материалът ще бъде структуриран и подреден в логическа последователност. Когато това се случи, действителното писане е само техниката за материализиране на тази структура и всякакви претенции за мистиката на занаята и божественото вдъхновение като единствен легитимен метод се стопяват.
Писането, разглеждано като цялата тази последователност, действително помага на пишещия да научи нещо ново, нещо повече – то е неизбежно. И когато това писане се извършва по проблем, който граничи както със знанието, така и с незнанието ни, се постига истинско учене, а не механично запаметяване на факти – информацията бива интегрирана, а не складирана. Това прави достъпа и по-лесен, увеличава неимоверно компетентността на пишещия и в крайна сметка легитимира използването на подходящо подбраната писмена форма, като най-добрия инструмент за обучение.
Венцислав Попов
ADDICTED [Loving Life] 