Две седмици чаках за хубаво време в Пирин и в сряда вечерта прогнозата показваше прекрасно време за следващата една седмица та веднага започнах да опаковам багажа и тръгнах на 29 сутринта към Добринище, при все че имах рожден ден. Реших да си спестя 5-6 часа ходене по асфалт и гора и се качих до х. Безбог с бусче плюс лифта и в 14 ч. бях там. Крайната цел за деня беше Тевно езеро, но първо бях дигнал мерника на Полежан. Може би защото ми беше първи ден и бях с 20 кг на гърба и още не бях се настроил, но Полежан ми се озори доста. Все пак минах през Безбог и бях горе в 16:15. Гледката към Попово езеро през целия път между Безбог и Полежан е прекрасна. Хапнах и починах до 17. Обаче нещо ме домързя да се връщам назад, за да поема към Тевно, та от Полежан тръгнах право надолу. Не веднага де, върнах се 10тина минути, колкото поне да избегна камъните. От там някак си се шмугнах между всички клекове и след час излязох на пътеката малко преди разклона за Джангалска порта и се запътих по зелената маркировка през Папазгьол към Тевно. Където синята маркировка се отделя за дясна кралевдворска порта пишеше, че до Тевно има 2:30, което доста ме изненада. В крайна сметка го взех за 1:45 минути, но тъмнината все пак ме хвана малко преди портата и челникът влезе в употреба. В 21:30 пристигнах на Тевно, където бях посрещнат с ръкоплякане, че пристигам успешно по тъмно. Засмях се и казах “А, ако ви кажа, че имам и рожден ден?”. Хората сякаш само това чакаха и в един глас запяха “Честити рожден ден” на Мая Нешкова. Стана ми много приятно, хората се оказаха много готини и това отбеляза успешния завършек на първия от 5те ми дни в Пирин за тази година.
Ден 2.
Миналата година ставах към 5, опаковах палатката, закусвах и тръгвах към 6, защото ми е кеф да вървя рано по хладно, но този път не успях да се наспя и реших да не бързам за никъде. Така и така планът за идните дни беше по-общ, та реших и тази вечер да остана на Тевно, пък да се разходя лекичко през деня. Е, леката разходка се превърна в 10 часов преход. Към 10 часа бях на Джангал след час изкачване, където след час пристигна и групата от снощи. Оказа се, че те имат свой ритуал и на всеки връх пият по капачка домашна ракия и хапват по една смокиня. Ракията наистина беше превъзходна, а аз ракия не обичам и не пия. Разменихме си контакти за друг път, едната жена ми показа откъде може да се качи Сиврия и аз се запътих надолу към Попово езеро. Долу се възползвах от липсата на хора и се изкъпах, по-скоро наплисках, набързо и тръгнах нагоре. За моя изненада по средата на изкачването намерих и пирамидки, което ми вдъхна допълнително увереност. Малко ме поозори наклона, но след час вече обядвах на Сиврия и се наслаждавах на гледката. От там се запътих по билото към Джано. За пръв път се разхождам по тези върхове, миналата година качих само Джангал, та новоста и красотата на гледката от Джано ми взе дъха. Изобщо не ми се слизаше от там, но бях оставил по-голямата част от багажа на Тевно, включително палатката, и трябваше да се прибера, искам – не искам. От Демиркапийската порта реших да следвам пирамидките вдясно с надеждата да ме изведат по някое време горе на портата, без да се връщам до нормалната маркировка. Тамън се изкачих на дясната кралевдворска порта и осъзнах, че това изобщо не е дясната кралевдворска порта, а че се намирам точно под Демиркапийска Чука, без да искам бях качил върха. От там се колебаех известно време какво да правя, в крайна сметка минах първо вдясно от зъбците между нея и Кралевдвор, после вляво и по някое време намерих пирамидки към дясната порта. В 19 пристигнах цял и невредим на Тевно и много доволен от себе си. Почти целия ден беше през непознати маршрути и без цветна маркировка.
Ден 3.
Снощи реших днес да ходя към Синаница. Въпреки съветите на някои хора в заслона, реших да отида през по-дългия, но и по-интересен маршрут през Бъндеришките езера. Не стигнах чак до х. Вихрен, ами на Рибното езеро свих към Муратово. Приятно се изненадах от наличието на отъпкана и маркирана с пирамидки пътека, не очаквах че има. На Бъндеришка порта засякох група от две двойки, с които се запознах и хапнахме. Те също се бяха насочили към Синаница, но първо искаха да се качат на Муратов, който аз все пак оставих за утре. Доста хора по пътя ме предупредиха, че на Синаница хижаря не дава да се опъват палатки. В крайна сметка дори не го питах, ами направо си взех лего, защото миналите две нощи не спах много добре и вече усещах изтощението. Групата се появи и заедно вечеряхме. Играх белот за пръв път от години с други хора там, виното беше много хубаво и без да се усетя стана 11 часа. Тъкмо се бях отказал от идеята си за нощно качване на Синаница и посрещане на изгрева, когато едното момче взе че ми се върза на ъкъла и поиска също да дойде. Разбрахме се да се тръгнем в 5 и отидохме да си легнем.
Ден 4.
Първоначалната ми идея беше от горе да тръгна направо към портата, без да слизам, но в тъмното не можах да си намеря слънчевите очила, а пък и нещо не ми се мъкнеха 20 кг в тъмното нагоре, та оставих целия багаж и тръгнах само с малка бутилка вода и кутия с топени сиренца. Намерихме пътеката без проблеми в тъмно и се закачвахме нагоре. Още докато се качвахме осъзнахме, че няма да има изгрев, защото беше бая облачно на изток. Малко преди върха почна да се развиделява, но челниците все още бяха нужни. Бяхме горе в 6:15, точно един час качване в тъмното. Макар истински изгрев да нямаше, облаците се оцветиха много яко, наснимахме се, видяхме две козички и в 7 тръгнахме надолу. Колената почнаха да ме болят. Хрущяла ми е изтъркан и редовно ме болят в планината, но вече успявам да го контролирам що годе – специални стелки, щеки, мазане с волтарен, наколенки, разтягане преди ходене, масаж. Бая играчка си е, но ми позволява да ходя, а от планината не мога да се откажа. Днешният план беше амбициозен, исках да стигна до заслона на Кончето през Муратов, Хвойнати, Вихрен и Кутело, но се отказах поради болката. Реших да си почина малко след като стигнахме хижата и да стигна само до х. Вихрен, а другото да остане за утре. Е, по пътя болката намаля и естествено се отметнах от отказа си. На Бъндеришка порта направих грешка. Муратов беше в облак и се отказах да го качвам, но не ми се слизаше чак до езерото и после пак нагоре по пътечката, та се опитаха без да слизам да го заобиколя. Толкова много камъни не съм минавал никога до сега. Струваше ми се че нямат край. След час и половина излязох от другата страна на Муратов, който вече беше открит. Видях пирамидки за нагоре и все пак реших да се кача, но без раница – скрих я в един храст. За 15 минути бях горе и още толкова долу. Качването определено си заслужаваше. От там до Кабата беше много шантав маршрута – по самото било между Муратов и Хвойнати не може да се мине през цялото време, понеже има много зъбери и глокове, та пътеката слиза ту от едната ту от другата страна. Тук доста се уморих, но поне боровинките бяха огромни и в изобилие. На Кабата изпаднах в дилема, дали да слизам към хижата или да продължа към Вихрен и Кончето. Бях изтощен и разума ми казваше да слизам.
Е, тръгнах нагоре. Въпреки че пристигнах успешно в крайна сметка, все пак считам, че постъпих глупаво. Самото качване на Вихрен ми беше много мъчително – почивах на всеки 5-6 стъпки, въздухът постоянно не ми стигаше, горе се проснах и лежах поне 10 минути. Нямаше никой. Миналата година също бях сам на Вихрен, но защото бях дошъл много рано – в 7:30. Сега, защото бях дошъл много късно – в с 17:30. Много бавно и внимателно слязох и се насочих към Кончето, за първа година без да качвам Кутело, нямах сили за това. Успях да оцеля някакво темпо, в което не се налагаше да почивам на всеки няколко стъпки (крак пред крак, иначе съм с доста голям разкрач) и малко след залез бях на заслона. По едно време видях хора на пътеката в далечината, движещи се към мен и се заччудих кой се връща толкова късно, но след малко се оказа, че изобщо не са хора, а диви козички. На заслона имаше трима души и дори бяха заключили, защото козите и тропали по вратата.
Ден 5.
През нощта някаква найлонова торба почна да шуми. Продължи да шуми 10тина минути и се осетих, че това е торбата ми се храна. Помислих си, че някой от другите хора просто мести нещо около нея, но все пак светнах. Торбата си мърдаше от само себе си. Не я видях, но явно някаква мишка се гостяваше с храната ми. Изнесох торбата пред заслона (-12 градуса!?! Минатала година по това време през нощта там беше -5) и си легнах обратно. На сутринта тъкмо излязохме, те бяха в посока Кончето, аз към Яворов и заваля. Принудихме се да влезем вътре и да изчакаме да спре. Даже снежинки запрелитаха. За щастие беше съвсем за кратко, не намокри много и камъните все още имаха добро сцепление. По пътя към Яворов ме валя още няколко пъти, но все за кратко и не се намокрих. На Яворов обядвах и забелязах, че освен храната, гризачът е бил нападнал и чисто новата ми непромукаема торба за дрехи на Дойтер, която си купих миналата седмица – дъното и беше прегризано. За щастие дрехите, раницата и всьо друго беше невредимо.
Въпреки всички премеждия, а може би точно заради тях, това беше най-интересният ми преход до сега. Запознах се с много готини хора, посетих много върхове, които не успях миналата година и през по-голямата част от времето бях по неофициални маршрути, където е много по-диво и красиво и успешното им завършване се усеща по-емоционално като лично постижение. Колената ме болят и едвам ходя сега в града, но нямам търпение за следващия сезон. 🙂
ADDICTED [Loving Life] 